Вдигна поглед. Той стоеше твърд и непоклатим като стълб, властен и самоуверен. Приличаше на воин, по-скоро готов да напада, отколкото да се отбранява. Имаше вид на владетел, повече склонен да наказва, отколкото да прощава. На мъж, който взима, а не моли.
Алекс заслиза надолу. С всяко стъпало, с което се приближаваше, тя все по-ясно съзнаваше, че точно това я привличаше. Силата, самообладанието, дори надменността.
— Не искам да ти се случи нещо — каза бързо, преди разумът да бе заглушил думите й.
Той спря на горното стъпало, разтърсен по-силно, отколкото Ив можеше да си представи, от това припряно, изречено на един дъх признание. Тревогата й се разля като топла вълна в тялото му, проправи си път към сърцето. Ала като воин първият му инстинкт бе да се предпази.
— От баща ми получи разрешение да се тревожиш, не от мен.
Завладяваща гледка представляваха очите й, тези толкова сини очи, които сега в миг се превърнаха в прозрачен лед.
— В такъв случай обещавам това да не се повтаря. Щом си решил да се правиш на герой, няма да те спирам.
— Толкова бързо се променяш от сладко вино в кисел оцет. Част от твоето очарование.
— Ще го проявявам не по-често от загрижеността.
— Не желая твоята загриженост — отвърна й. — Искам повече. Много повече.
— Тя е всичко, което смятах да предложа.
Беше й застанал на пътя, притиснал я между себе си и парапета. Ив го забеляза едва сега.
— Съмнявам се. — Взе лицето й в шепите си. От това се нуждаеше, та дори само понякога, само за малко. Да я докосна, да я предизвиква, да забрави, че има друг свят навън. — Не винаги това, което изрича устата ти, е същото, което казват очите.
Ив не искаше Алекс да чете в душата й. Не желаеше чувствата й да са на показ. Самата още не бе наясно с тях. Въпреки онзи миг горе, кога то сърцето й проговори. Самият факт, че неговото бе отвърнало с мълчание, я предизвика:
— За Бенет забрави ли?
Не трепна, дори не мигна, когато пръстите му се впиха в плътта й.
— Не мислеше за Бенет, когато беше в моите прегръдки. В леглото ми няма да се сещаш за никой друг.
Страх ли беше тази тръпка, или сладостно очакване? Откъде знаеше, защо бе сигурна, че в неговото легло щеше да намери всичко, което искаше, и повече, отколкото бе в състояние да понесе?
— Няма да се озова в леглото ти по заповед, Алекс. — С каменно изражение отстрани пръстите му от себе си. — Няма да дойда, както си въобразяваш. Ти искаш да имаш любовницата на брат си. — Болката бе непоносима, затова гласът й беше остър и грапав като натрошено стъкло. — Тази история е стара като света и винаги свършва зле за всички действащи лица.
Хвърленото обвинение го прониза и чувствата, с които ежедневно се сражаваше, заплашила да се излеят през отворената рана. Желанието го връхлетя неочаквано и болезнено.
— Ти ме желаеш. Видях го. Почувствах го.
— Да. — Нямаше защо да отрича. Очите й обаче спокойно издържаха погледа му. — Но също като теб и аз съм се научила да поставям задълженията си преди желанията. Някой ден, Алекс, някой ден ти може би ще дойдеш при мен като мъж, а не като символ. Ще дойдеш със своите нужди, а не изисквания. — Тръгна по коридора и се извърна, колкото да добави: — Благодаря за предложението да ме закарате Ваше Височество, ала предпочитам да се оправя сама.
СЕДМА ГЛАВА
Дяволите да я вземат тази жена! Тази мисъл му минаваше през ум по няколко пъти през последните два дни.
Накара го да изглежда като глупак. По-лошо, да се държи като глупак.
Не се ползваха с уважението му мъже, прибягващи до физическа сила като аргумент. То бе признак на безхарактерност и слаб интелект. А сега, както изглежда, сам се беше превърнал в такъв, неизвестно как. Напротив, известно е, поправи се ядно Александър. Тя го беше докарала дотам.
Откога взе да приклещва жените в ъгъла? От пристигането на Ив. Кога започна да му се нрави представата да обладае жена, независимо от желанието й? Откакто видя Ив. Коя жена бе пожелавал тъй силно, че да му замъти главата и да му помрачи разума? Отново Ив.
Всичко започна с нея. Оттук следваше, че тя бе виновна за неговото безразсъдство. За безподобните му прояви.
Понеже бе човек трезвомислещ, той добре съзнаваше пукнатините на тази логика и погрешността на нейните умозаключения. Защото ако човек престане да се владее загуби хладнокръвие било на публично място, или насаме, никой не му с крив. Сам си е виновен.
И въпреки това да я вземат дяволите.
Като зърна тънката му иронична усмивка, Джилкрист, дългогодишният камериер на Александър, си отдъхна с облекчение. Беше свикнал и с мрачната навъсеност, и с промените и настроението на принца. Можеше да уцели до секундата кога да се обади и кога да премълчи. В противен случаи не би се задържал на това място десет години. Усмивката сега означаваше разведряване, макар и за кратко. Джилкрист знаеше как да го оползотвори.