Върху лицето на Хенри се появи лека руменина. На задоволство.
— Истинска красавица е, Ваше Височество. Благодаря ви за вниманието.
— Чакай да видим, тя сега трябва да е… На три месеца.
— Навършва ги утре — потвърди Хенри двойно по-доволен от факта, че принцът си спомняше.
Александър разбра това, разбра, че дребните неща понякога бяха най-ценни и се прокле за грубостта си през последните няколко седмици. Охотно би приписал злото си настроение на Ив, ала това нямаше да помогне.
— Със сигурност имаш снимка на малката. Анабела й беше името, нали?
— Да, Ваше Височество.
Вече червен почти като рак, Хенри бръкна за портфейла си, грижливо пъхнат във вътрешния горен джоб. Александър взе фотографията и се взря в плешивото бузесто бебе. Трудно би я нарекъл красавица, но се улови, че доволно се усмихна в отговор на бебешката беззъба усмивка и ококорени очички.
— Щастлив човек си, Хенри, да имаш такова потомство.
— Благодаря, сър. Тя е нашето съкровище. Принцеса Габриела изпрати на дъщеря ми дантелена рокличка от малката принцеса Луиза. Дъщеря ми изключително много я цени.
— Така и трябва, щом е служила на Луиза. — Александър погледна белите дантели край широкото личице на детето. Бри винаги е била щедра. — Предай най-сърдечните ми поздрави на семейството си, Хенри.
— Непременно, сър. Благодаря. Всички очакваме деня, в който ще дарите Кордина със син или дъщеря. Този ден ще бъде голям празник, сър.
— Да. — Александър му върна портфейла.
Да дари Кордина. Синът му щеше да е престолонаследник, както бе той сега. Тази последователност никога нямаше да бъде нарушена. Със своето почетно и тежко бреме. А майката на децата му трябваше да приеме правилата, установени от векове. Онова, което щеше да изисква от нея, нямаше да е по-малко от изискванията към самия себе си. Ако сгрешеше в избора си, щеше да живее с тази грешка цял живот. За владетеля на Кордина развод не можеше да има.
На тридесет години Александър беше най-възрастният неженен престолонаследник в цялата история на Кордина — факт, който пресата периодично напомняше и на него, и на страната. Въпреки това женитбата оставаше нещо, върху което той все още отказваше да размишлява.
Хенри се прокашля, за да привлече вниманието му.
— Партньорът ви по фехтовка ще бъде тук в седемнадесет и тридесет. Ваше Височество. В двадесет и тридесет трябва да сте у семейство Кабо.
— Няма да забравя.
Десет минути по-късно, облечен с бял панталон, Александър слизаше по главното стълбище. Напрежението, което го съпровождаше дни наред, не беше отслабнало.
Никакви разумни доводи не помагаха. В душата му се водеше битка. Схватка, която се разгаряше все по-яростно. Дългът срещу копнежа. Отговорността срещу желанието.
Почти беше стигнал долната площадка, когато външната врата се отвори. Спря, почти застина на място, в ума му веднага изникна Ив.
Беше Бенет. Появи се на прага подръка с млада и грациозна червенокоска.
— Не мога да повярвам, че се разхождам из дворец. — Макар гласът й да бе сподавен от вълнение, дикцията й беше безупречна. След кратко съзерцание Александър позна една от актрисите в трупата на Ив. — Сигурен ли си, че е редно?
— Скъпа, та аз живея тук — отвърна развеселено Бенет и прегърна спътничката си през раменете.
— О, да, естествено — изхихика тя нервно и го изгледа. — Толкова ми е трудно да си представя, че си принц.
— Това е добре. Защо не вземеш да си ме представиш като… Здравей, Алекс. — Бенет се отдръпна от момичето и усмивката му се поизкриви. — Познаваш ли Дорийн? Включена е в състава на трупата малко преди заминаването им от Щатите.
— Да, запознахме се на вечерята миналата седмица. Приятно ми е да ви видя отново.
— Благодаря, Ваше Височество. — Тя се сети да направи реверанс. За миг Бенет кисело помисли, че Дорийн очевидно не срещаше никаква трудност да възприема Александър като принц. — Брат ви, ох, принц Бенет предложи да ме разведе из двореца. — Тя отправи към Бенет грейнал поглед.
— Превъзходно. — Единствено Бенет бе в състояние да долови сарказма в сухия му тон. — Навярно ще ви е интересно да видите салона за гости като начало. — Докато Бенет гледаше объркано. Александър хвана Дорийн за лакътя и я поведе по коридора. — Много е удобен, а някои мебели са от седемнадесети век. Нали няма да скучаете, докато аз разменя няколко думи с брат си?
— О, да, Ваше Височество. Благодаря ви.