Александър я остави, загледана във фините керамични съдове върху полицата на камината, и излезе. Върна се обратно при Бенет.
— Много ловко — подхвърли Бенет. — А сега ще ми кажеш ли защо искаше да се отървеш от нея? — Погледът, който му отправи Александър, го смрази. — Нещо случило ли се е? С татко?
— Не. — При други обстоятелства Александър би побързал да го успокои. В момента обаче го занимаваше само едно нещо. — Как можа да доведеш тази жена тук?
— Моля? — Облекчението ни Бенет се превърна в недоумение, след което в коридора екна веселият му заразителен смях — За Дорийн ли говориш? Алекс, обещавам ти, че не възнамерявам да я прелъстя в картинната галерия.
— А някъде другаде, и то при първа възможност.
Бенет се наежи. Той търпеше клюките в пресата, дори бе готов честно да си признае, че до известна степен бе заслужил прикаченото му прозвище „принцът плейбой“. Ала независимо, че Александър бе по-големия брат, не смяташе да понася същото и от него.
— Дали, кога и кого ще прелъстявам си е моя работа, Алекс. Опитай се да запомниш, че ще управляваш Кордина, а не мен. Не и мен.
Гневът на Александър клокочеше, готов да прелее, въпреки студената хапливост на думите му:
— Не ме интересува дали ще се търкаляш с някоя от кухненския прислужнички в килера, стига да го правиш дискретно.
От първоначалната шеговитост на Бенет не бе останало почти нищо.
— Ако това е комплимент, малко ми е трудно да го приема.
— Пет пари ли не даваш за нейните чувства? — избухва Александър. — Развяваш се тука с една от твоите… с поредно си завоевание и се перчиш самодоволно пред очите й! При това с кого! Трябваше ли да се спреш точно на някои от групата й? Никога не съм мислил, че си жесток, Бенет. Нехаен, дори егоистичен, но жесток не.
— Чакай, чакай малко — прокара ръка Бенет през лицето си и гъстата грива на главата си. — Имам чувството, че съм влязъл за второ действие. За Ив ли говориш? Смяташ, че ще се разстрои, ако разбере, че… Хм, да речем, флиртувам с някоя от нейните актриси?
Ядът на Александър към този, който притежаваше слънцето, а не спираше да ухажва по-малките звезди, преля.
— Щом трябва непрекъснато да изневеряваш, не можеш ли да се ограничиш временно, докато тя е под нашия покрив?
— Да изневерявам? — зяпна Бенет, после поклати глава. — Сега вече се опасявам, че съм пропуснал и второ действие. Няма на кого да изневерявам, защото… — Той млъкна изведнъж, като чак сега започна да проумява истинския смисъл на този абсурден разговор. Втренчи се слисано в брат си, после избухна в гръмогласен смях. — Ив? — задави се от нов неудържим пристъп и се подпря на колоната в долния край на стълбището, гравирана преди триста и петдесет години във формата на котешка глава. — Не мога да повярвам, че ти… — Бенет едва си поемаше дъх от смях, а очите на Александър ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
— Това мога да го приема като комплимент, братко, и истински вдъхновена шега. — Той обви с извити назад ръце колоната и кръстоса глезени. Нищо не харесваше така, както една сполучлива шега. — Алекс, ти по-добре от всеки друг си наясно колко може да се вярва на вестниците.
Настръхнал от гняв, Александър не помръдна.
— Вярвам на очите си.
— Нещо погледът ти е замъглен. Не може сериозно да мислиш, че има нещо… Господи, как да се изразя по-деликатно? — Бенет пак прокара длан по лицето си, откъдето усмивката още не беше слязла. — Нещо интимно между мен и Ив?
— Искаш да ми кажеш, че не сте любовници?
— Любовници? Мили Боже, с пръст не съм я докосвал! Как бих могъл? — Макар в гласа му още да звучаха весели нотки, наравно с тях се усещаше и сериозната му искреност. — Та тя е част от нашето семейство. Чувствам я толкова като сестра, колкото и Бри.
Нещо се отпусна в душата на Александър, но той беше предпазлив човек.
— Виждал съм ви да се разхождате заедно в парка, да се смеете, да си шепнете по ъглите.
Изражението на Бенет ставаше все по-сериозно. Усмивката му бавно угасна. Сега вече нещата наистина започнаха да му се изясняват. Брат му беше влюбен в нея, а като се имаха предвид здравите семейните връзки, то какво ли мъчение бе представлявало за него заблуждението му относно техните отношения?
— Защото Ив е най-добрият ми приятел, а я виждам толкова рядко — отвърна. — Между нас няма нищо, Алекс. — Пристъпи към него, като се питаше колко ли дълго бе страдал този негов горделив и твърдоглав брат. — Да ме беше попитал по-рано, щях да ти кажа.
Александър усети как тежък товар започна да се свлича от идещите му. Сякаш му олекна да диша, а сърцето заби ясно и равно. И все пак…