Времето изтече, помисли и разтърка пулсиращите си от болка слепоочия. Дебок още бе в затвора и щеше да остане там. След колко ли време заплахата щеше да се превърне в действие?
Живо си припомни картината как Бенет лежеше върху терасата, а кръвта му течеше но каменните плочи. Не трябваше особено въображение, за да си представи Александър по същия начин.
Можеше да го загуби. Това, че не бе неин и никога не бе бил, не попречи сърцето й да се свие. Независимо дали той я обичаше, или не, дали й вярваше или не, независимо дали представляваше нещо за него, тя го искаше жив и невредим.
А четиридесет и осемте часа бяха изтекли.
Възможно бе да е било само заплаха.
Поддавайки се на обзелата я слабост, Ив се облегна на вратата и затвори очи. Те не го приемаха на сериозно. В противен случай нямаше ли да има допълнителна охрана пред външния портал? Нямаше ли да с засилена охраната на целия дворец? Лично беше се поинтересувала и знаеше, че Арманд бе в Кордина на среща със Съвета на Короната. Останалите от кралската фамилия изпълняваха официалните си и обществени задължения както обикновено.
А четиридесет и осемте часа бяха изтекли.
Нищо нямаше да се случи. Всичко можеше да се случи. Защо й се струваше, че тя бе единственият човек, тресящ се от нерви?
Кралски величия, помисли и се отлепи от вратата. Какво си въобразяваха? Че синята им кръв не можеше да бъде пролята? Че титлата им бе някакъв невидим шит срещу куршумите?
Дори Бенет отказваше да я слуша. Всъщност той изобщо не желаеше да говори с нея по този въпрос. Оставаше й само да се надява, че те някак заедно щяха да се справят с положението. Ала защо ли пред очите й бе картината на наредени в кръг каруци, отбраняващи се срещу нападащи индианци?
Край. Достатъчно, зарече се. Не можеше повече да се тормози и да не мигва по цяла нощ заради тях, заради всички тях. Чакаше я работа, чакаше я трупата, хората разчитаха на нея. Нека Бисет сами управляват живота си и страната.
После чу стъпки, приглушен шепот. И замръзна.
Първата й реакция бе бърза и инстинктивна. Да избяга. След това дойде втората. Да се защити.
Подпря се на стената и няколко пъти дълбоко пое дъх. Разтвори крака, присви колене, леко се изви на една страна и повдигна ръце като завършек на бойната поза. Воините я бяха ползвали от векове, когато е нямало с какво друго да се изправят пред врага, освен с тяло и ум.
Стъпките приближаваха. Тя изнесе дясната си ръка назад, раменете й се изпънаха като под конец. Направи крачка напред, стегнала ръката си с отворена длан. Замахна, като едновременно издиша със шумно свистене.
Спря се на милиметри от правия аристократичен нос на Бенет.
— По дяволите, Ив! Не мислех, че толкова ще те огорчи срещата ми с някоя от твоите подопечни.
— Бен… — С омекнали мускули Ив едва не се свлече покрай стената. Пребледня като платно, а той, като нямаше какво друго да стори, се ухили. — Можех да те нараня — пророни тя.
Изконната мъжка гордост му дойде на помощ.
— Едва ли. Но какво всъщност правиш, защо дебнеш по коридорите?
— Не дебна. Току-що влизам. — Ив премести очи към младата червенокоса особа. Трябваше да се сети, че зоркият поглед на Бенет в най-скоро време щеше да се спре именно на нея. — Здравей. Дорийн — каза.
— Здравейте, госпожице Хамилтън.
Ив поизпъна рамене и за да преодолее смущението, изтупа с ръка някаква прашинка от джинсите си.
— Бен, ако бях продължила замаха, щеше да си със счупена челюст. А ти самият какво се прокрадваш и навърташ наоколо тихомълком?
— Нищо подобно, аз… — усети се, че бе на път да оправдава присъствието си в своя собствен дом. Направо бе смайващо как Александър бе могъл така да се заблуди относно отношенията му с Ив и да ги вземе за друг вид привличане. — Май непрекъснато ми се налага да обяснявам, че живея тук. Във всеки случай поне ченето ми е здраво. Показвам на Дорийн двореца преди вечеря.
— Много мило. — Беше просто ей така произнесена фраза, докато се съвземаше от случката. Ръцете й леко трепереха. Сплете пръсти. — Всички останали вкъщи ли са? — попита, обзета отново от безпокойството, което не й даваше мира.
— Да. — Бенет забеляза тревогата й и я тупна шеговито по рамото. — Всички са добре. Само Александър нещо не е съвсем в ред.
— Какво е станало? — Моментално ръцете й се озоваха върху гърдите му, стиснали го за дрехата. — Пострадал ли е?
— Нищо му няма. За Бога, Ив, не ми късай ризата. — Ако и да бе имал някакви съмнения относно чувствата й към брат му, в този момент те се разсеяха. — Видях го преди час — продължи, като сваляше пръстите й от свежо огладената коприна. — Малко ми беше сърдит заради това, че — Ъ-ъ… се явявам с едно цвете пред друго цвете. Ако разбираш какво искам да кажа.