— За да се озовеш в леглото ми, първо трябва да те поканя.
Очите й бяха тъмни и опасни като морски дълбини. За първи път откакто бе влязла, тя се усмихна. Самата тази усмивка би накарала един мъж да се моли.
— Не е нужна покана. Стига да поискам, ще ми паднеш на колене.
Той рязко отметна глава. Присви очи. Ив бе прекалено близко до истината.
— Щом реша, че е дошло време, времето за теб и мен няма да падам на колене. — Алекс се приближи. На една шпага разстояние. — А ти ще тръпнеш.
Неговата истина бе не по-малко вярна от нейната.
— Белята е, че си имал работа с голям брой прекалено раболепни жени. — Водена от несъзнателен порив, тя свали от рафта защитна маска и подплатена фехтовална жилетка. — И с твърде малко такива, които биха се осмели ли да се държат с теб на равна нога. — Усмивката й беше спокойна и решителна. — Може и да не те надвия, Александър, ала ще се постарая да се изпотиш за всяка твоя победа. — Взела внезапно решение, Ив си сложи жилетката и шлема. Отиде до пътеката и зае позиция зад линията. — Стига да не те е страх да загубиш от жена.
Той като омагьосан застана на отсрещната страна.
— Ив, тренирам фехтовка от години.
— И имаш сребърен медал на Олимпийските игри — добави тя, усетила, че я обзема все по-силно вълнение. — В такъв случай двубоят обещава да бъде интересен. En garde!
Александър стана сериозен. Ив не се шегуваше, нито се перчеше с празни приказки. Той постави обратно шлема на главата си. Двамата се измериха един друг през защитните маски. Размахът му превъзхождаше нейния поне един път и половина. Знаеха го и той, и тя.
— Какво се надяваш да докажеш по този начин?
Зад маската очите й хвърлиха искри.
— На равна нога, Алекс. Тук и във всичко.
Ив изпъна ръка и срещна върха на шпагата му. Стоманените остриета, студени и тънки, се отразиха в огледалото Застинаха за миг, после се метнаха напред.
Това бе само едно изпробващо начало, когато силата се възпира и всеки проучва стила и уменията на другия, нагажда се към похватите му. Точно тук Ив имаше предимство. Вече го беше виждала да се фехтува — не само сега, а и през изминалите години. По-скоро би си отхапала езика, отколкото да признае, че се бе заела с този вид спорт, защото не можеше да го забрави как изглеждаше с рапира в ръката. По време на всяка тренировка, на всеки двубой, се бе питала дали някога ще кръстоса шпаги с него. Сега този момент бе настъпил и сърцето й биеше забързано.
Но умът й бе трезв. Той предпочиташе да атакува. Значи тя трябваше да се задоволи с отбрана.
Бива си я. Много даже, в еднаква степен с гордост и одобрение мислеше Александър, докато Ив блокираше и парираше ударите му. Той не разгръщаше уменията си в пълната им сила, ала тя очевидно беше достоен и възбуждащ партньор.
Тесните черни джинси го разсейваха с представата за това, което се криеше под тях, и с меката гъвкавост на движенията. Китките й биха тесни, но достатъчно силни и ловки, за да го държат на почетно разстояние. Алекс нападна с бързо влизане напред, шпагите се кръстосаха и проехтяха звънко.
За миг двамата се заковаха на място, достатъчно близо един до друг, за да видят очите си през мрежата. В нейните гореше същата страст, която излъчваха и неговите.
Желанието се бе смесило с вкуса на единоборството. От нея лъхаше горещо и загадъчно ухание, толкова женствено, че желанието започна да го влудява. Искаше я тук и сега. Веднага.
Ив го усети — огъня, страстта, безумието. Бяха в съзвучие с нещо дълбоко в нея. Прииска й се да захвърли шпагата, да смъкне маската и да се покори на това разкъсващо ги желание. Би ли означавало победа за него и покорно подчинение за нея? Едва ли. Едно тлеещо съмнение обаче я накара да продължи.
Изостави отбранителното повеление и атакува с пълен размах. Хванат неподготвен, той отстъпи крачка назад и в същия момент почувства докосване в рамото. Отпусна шпагата си и призна удара.
— Имала си добър учител.
— Бях добра ученичка.
Смехът му прозвуча искрено и някак свободно, като извика усмивка и върху нейните устни. Много, много рядко й се бе случвало да го види такъв. Алекс вдигна отново шпагата си и я подкани развеселено:
— En garde, cherie.
Този път й предостави възможността да изпита всичките му умения. Тя усети промяната и се подсмихна. Не й трябваха отстъпки.
Помещението ехтеше от звънките удари и стърженето на стоманата. Огледалото отразяваше фигурите им, едната бяла, другата черна. Отразяваше равенството в това единоборство.