Удивена, че разсъжденията й бяха поели в тази посока, Ив тръсна глава. Откога взе да мисли за нещо повече извън краткотрайния момент на една авантюра? За нещо, което да има бъдеще?
По принцип мъжете за нея не бяха загадка. Разбираше кога една жена ги привлича, кога я желаят или им е нужно забавление за нощ-две. Умееше да се справя с тях. Защо тогава Александър й беше толкова непонятен? Всички часове, всички дни наред, прекарани в опит да намери отговорите, да го разбере и открие ключ към него, се оказаха едно пътуване към самата нея.
Беше влюбена. Опасенията, дори страхът и постоянните съмнения не можеха да намалят силата на чувството.
А тя наистина се страхуваше. По-голямата част от живота си бе прекарала под крилото на прекалено снизходителен баща и грижовна сестра, които й угаждаха, направо я глезеха. Решението, взето само преди броени години, да поеме по самостоятелен път, беше резултат колкото на приумица, толкова и на любопитство. То не криеше никаква реална опасност. Ако се провалеше, винаги насреща й бе семейството и семейното богатство.
Дори да пропилееше полагаемото й се наследство, едва ли щяха да я оставят на улицата.
Вярно, веднъж започнала, Ив и не помисли да прибягва до помощта на семейството за смекчаване на евентуални удари и несполуки, които можеха да я сполетят. Театралната трупа се превърна в център на живота й, в неин личен успех или провал.
Тя обаче успя, постигна нещо благодарение на собствения си труд и качества. Ала това, както и придобитата увереност в себе си, не заличи съзнанието, че рискът все пак е бил нищожен.
В случая с Александър нямаше какво да омекоти падането й, ако се препънеше. То би било едно гмуркане в неизвестното надолу с главата. Не, един скок със завързани очи от опасна височина. Риск, колкото плашещ, толкова и пълен с изкушение да бъде поет.
Да прекрачи ръба на бездната, разчитайки, че ще оцелее, бе глупаво. Но нещо й подсказваше, че да бъде предпазлива и да не направи нито крачка, бе дваж по-глупаво.
Разкъсвана между здравия разум и чувствата, Ив седна до прозореца и подложи лице на свежия и прохладен морския въздух.
Не знаеше дали ще изкара още една нощ така. Без риза и обувки Александър крачеше из спалнята в усилие да приведе в ред чувствата си, които го бяха преследвали по време на досадно продължителната и скучна вечеря.
В покоите му цареше тишина и комфорт. Обзавеждането беше в зелено и слонова кост, създаващи усещане за прохлада в горещините. По стените висяха предимно пейзажи — на брега и морето. Спокойно лазурно море в спалнята, където най-често се усамотяваше, когато искаше да мисли. В дневната цветовете бяха по-наситени, в по-живи оттенъци. Именно тук по-често, отколкото в кабинета или някоя от гостните в двореца, той обичаше да поседи с приятели. Място имаше достатъчно било за дружеска вечеря, било за игра на карти.
Александър пъхна свитите си юмруци в джобовете.
Не, съвсем не бе сигурен, че ще изтърпи това още една нощ.
Тя се намираше само през няколко стаи, деляха ги десетина стени, които вече за кой ли път си представяше и минаваше мислено. Вече си бе легнала. Положително бе заспала, след като часовниците в двореца скоро щяха да ударят дванадесет.
Бе полунощ и Ив спеше. А той я желаеше. До болка. Никакви навици, никакви жертви, никаква самодисциплина не го бяха подготвили за тази тъпа, нестихваща болка, която Ив му причиняваше.
Дали самата тя я изпитваше? Надяваше се да бе така, та страданията да не бяха само негови. Искаше и Ив да усета същата болка. А едновременно искаше да я предпази от всички злини. Тази нощ обаче, Боже Господи, тази нощ Алекс само я желаеше.
Това желание, расло с годините, сега беше станало остро и нетърпимо. Често се бе залъгвал, че ще изчезне. Понякога дори си вярваше. Случвало се бе с месеци да не я види, ала и тогава се будеше призори с образа й, загнезден някъде в подсъзнанието. Успяваше да се пребори, да го изтика още по-назад, да притъпи копнежа, който изглеждаше толкова неясен на фона на задълженията му, запълващи една почти изнурителна дневна програма.
Но когато тя бе тук, когато можеше да протегне ръка и да я докосне, желанието вече не бе смътно и той нямаше сили да се бори с него и да го превъзмогне.
Сега, след като я бе докосвал, усещал, след като го измъчваха картини на собственото му въображение, трябваше ли да се отказва, да си забранява останалото?