Ръцете й галеха. Устните му милваха. И двамата доказваха един на друг, че бяха способни да ценят и да бъдат ценени. Дори когато дъхът им се преплете, задавен и пресеклив, те не забързаха, не се устремиха припряно към края. Дълго… По-дълго…
Щом се сляха в едно, движенията им не бяха трескави. Не се хвърлиха като изнемощели от жажда в бистър поток. Бяха чакали да утолят тази жажда седем години. Заедно се потопиха в живителната влага, която ги обгърни спокойно и неизбежно като слънчев изгрев.
Луната още светеше. Пердетата все така се поклащаха. Явно светът бе решил да продължи такъв, какъвто бе, макар всичко вече да бе различно.
Завивките, неотгърнати и ненужни, бяха избутани в края на леглото. Нея и него ги сгряваше топлината на другия.
Ив лежеше с глава върху рамото му — място, сякаш запазено само за нея. Място, за което не бе и мислила, че може да претендира. Долавяше все още бързите удари на сърцето му. Той я беше придърпал плътно до себе си, а между тях се беше настанил мир и покой, каквито преди не съществуваха.
Дали бяха породени от любовта, или от това, че се бяха любили? Тя не знаеше отговора, ала това едва ли имаше значение Важното бе, че бяха заедно.
— Седем години… — Ив въздъхна дълбоко и наруши шината. — Седем години бях бленувала за това.
Алекс остана да лежи неподвижно, докато думите се разтвориха в мрака. После прокара пръсти по лицето й, хвана я за брадичката и го обърна към себе си. Предпазливата недоверчивост в очите му я накара да се усмихне.
— През цялото време? От самото начало? — попита я.
— Беше облечен в офицерска униформа, а залата пълна с красиви жени и ослепителни мъже, също като насън. Но аз виждах само теб. — Тя не се срамуваше от признанието си, нито съжаляваше, че не му го бе казвала досега. Бяха имали нужда от изминалите години. — Навред имаше цветя. Въздухът ухаеше на пролет. И всичко обляно в блясък и светлина. Сребърни подноси, вино в кристални чаши, цигулки. Ти носеше сабя отстрани на колана. Така страшно ми се искаше да ме поканиш на танц. Да ме забележиш.
— Забелязах те — каза той тихо и я целуна по слепоочието.
— Сега, като се сещам, наистина ми хвърли намръщен поглед веднъж — усмихна се Ив и се понамести върху гърдите му. — Танцуваше валс с една възхитителна стройна блондинка. Веднага я намразих.
Алекс се усмихна и я погали по бузата. Какво невероятно усещане бе да си отпуснат, спокоен, да си просто човек.
— Дори не си спомням коя е била.
— Аз си спомням. Беше…
— Но затова пък помня червената ти рокля с гол гръб. Носеше и красива гривна тук. — Той допря устни до китката й. — От масивно злато и рубини. С яд си представях, че ти с подарък от някой възлюблен.
— От баща ми — отрони тя, поразена, че Алекс й бе обърнал внимание, че дори с нещо го бе накарала да се развълнува. — В знак на благодарност и облекчение, когато завърших училите. — Ив отметна коса назад и се засмя. — Значи си спомняш? И наистина си ме забелязал?
Той вече не изпитваше тежкото чувство на стаени съмнения, на сдържани и несподелени желания. Изчезнало беше и неясното чувство за вина, като бе оставило място единствено на удовлетворението. На кроткото задоволство. От себе си, от нея.
— Да, и от този момент натам никога не си ми излизала от ума.
Надяваше се да е истина. Ала съвсем безразсъдно дори не я беше грижа дали бе истина, или не.
— Но така и не ме покани на танц.
Алекс си играеше с къдрица от косата й.
— Знаех, че ако те докосна, това ще погуби разсъдъка ми. Видях те да напускаш балната зала заедно с Бенет.
— Ревнувал си? — прехапа тя устни в опит да сподави усмивката си.
— Ревнувал е твърде слабо казано. — Той плъзна ръка надолу по гърба й. — Бях разкъсван, изяждан жив от ревност.
Ив се разсмя с пълно гърло.
— О, Алекс, толкова се радвам! Сигурно е пълна глупост, ала много се радвам.
— Тогава едва не тръгнах след вас — добави той като на себе си и лицето му доби затворен израз. — Казах си, че постъпвам идиотски, но ако бях излязъл…
— Не — сложи тя ръка върху устните му. — Нямаше как да знаеш какво ще се случи.
Алекс целуна пръстите й.
— Видях те да се връщаш сама, бледа и трепереща. Единственото, което ми мина през ум, бе, че Бенет те е разстроил. Приближих се точно когато казваше на Рийв и на баща ми какво е станало на терасата. Беше бяла като платно, цялата се тресеше, ала дойде с нас обратно там.
— Когато се върнахме и видях Бенет да лежи облян в кръв… Реших, че е мъртъв. — Ив притвори за миг очи. — Не можех да разсъждавам, само си повтарях, че не е справедливо, че не е честно. Та той беше тъй жизнен. — Съвсем ясно виждаше картината дори със затворени очи. — Толкова отдавна беше, но нищичко не съм забравила. Когато Джанет Смидърс и Лубе бяха арестувани, се успокоих, че всичко е свършило и повече няма опасност за никой. А ето че сега…