— Вече имаме всякакви шишенца и кутийки с пудра и мазила.
— Значи остават бижутата. Ако в гардеробната нямат нищо подходящо, ще трябва да намерим. Защо не говориш с Етел? Ще си бъда в кабинета следващите двайсетина минути.
— Госпожице Хамилтън?
Ив се обърна.
— Да?
— Не че ми е драго да ми се отваря допълнителна работа — подхвана той, като отново извади цигарата. Въртеше я между пръстите си, докато тя го чакаше да продължи. — Въпросът е, че вие наистина имате усет… Към сцената, искам кажа.
— Признателна съм ти за мнението, Пийт.
— Ще имате покривчиците. — Той драсна клечка кибрит. — Ама ще пратя някоя от жените.
— Винаги съм се възхищавала от мъж, който дава на жените свобода на действие.
Ив сподави усмивката си, докато не се отдалечи. Така и не проумяваше какво прави човек като Пийт в театъра. Струваше й се, че повече би бил на мястото си, ако например отглеждаше добитък. Но ето го тук, бдящ над инвентара си като над съкровище и сведущ за театралното минало на всеки един от екипа. Нито за миг не се съмняваше, че до двадесет и четири часа всичко, което бе поръчала, щеше да бъде изпълнено.
Още с влизането си в кабинета извади фибите от косата си. Носеше я вдигната за удобство и да не й държи топло, ала от тежестта бе започнала да я скубе. Пусна я свободно и сложи фибите в джоба. Следващото бе да се отправи към кафе-машината. Включи я и понеже трябваше да се обади на пет-шест места, откачи лявата си обица и я пъхна при фибите. Преди да хване слушалката, телефонът иззвъня.
— Ало?
— Кралското семейство допусна грешка.
Позна гласа. Ръката й, все още в джоба, се сви в юмрук.
— Кралското семейство не се поддава на заплахи. — Разговорът се записваше. Знаеше го и след първоначалната уплаха си спомни, че трябва да задържи обаждащия се колкото бе възможно по-дълго. — Предайте на своя шеф, че ще си излежи присъдата в затвора.
— Справедливостта ще възтържествува. Кралското семейство и всички негови приближени ще си платят.
— Казах ви и преди, само страхливците се обаждат анонимно, трудно е да се боиш от страхливец.
Но тя се страхуваше.
— Веднъж вече се намесихте и седемте ви години на спокойствие вече са към края си.
— Аз също не се влияя от заплахи. — Ала дланите й бяха овлажнели.
— Няма да открият бомбата, мадмоазел. Може би няма да открият и вас. — Телефонът замлъкна, а Ив продължаваше да го гледа втренчено. Бомба ли? Бомба имаше в Париж. Ръцете й трепереха, когато постави слушалката обратно. Не, той имаше предвид друга бомба. Тук, днес. Александър!
Беше вече с ръка върху дръжката на вратата, когато осъзна пълния смисъл на казаното.
„Седемте ви години на спокойствие вече са към края си. Може би няма да открият и вас.“
Театъра. Бомбата бе тук, в театъра. Със сърце в гърлото Ив изскочи навън и се затича. Видя първо Дорийн, която показваше новата си гривна на две други актриси от трупата.
— Искам веднага да напуснете театъра, връщайте се в хотела, всички.
— Но почивката почти свърши и…
— Край на репетицията. Напускате театъра и се връщате в хотела. Веднага!
Знаеше, че само споменаването за бомба ще предизвика паника, затова не й оставаше друго, освен да раздава заповеди. После се натъкна на помощник режисьора.
— Гари — спря го, като се стараеше да запази самообладание. — Искам да опразниш театъра — актьори, техници, сценични работници. До един. Изкарай всички навън и ги върни в хотела.
— Но, Ив…
— Тръгвай.
Мина край него и се качи на сцената.
— Изникнаха непредвидени обстоятелства. — Тя повиши глас и той прокънтя в залата. — Всички трябва незабавно да напуснат театъра. Върнете се в хотела и чакайте там, който е с костюм, да тръгва, както е, и веднага. — Погледна часовника си. За кога ли бе нагласена? Щеше ли да чуе експлозията? — След две минути искам театърът да е празен.
Ив се ползваше с авторитет. Макар и с мърморене, не и без въпроси, хората започнаха да се разотиват. Самата тя се отправи към складовите помещения, гардероба, гримьорните, навсякъде, където някой можеше да е отишъл преди съобщението й. Завари Пийт да прибира безценния си инвентар.
— Казах вън! — хвана го тя за ризата и го помъкна към вратата. — Оставяй всичко!
— Нося отговорност за тези неща. Няма тук някой, дето малко го е грижа…
— До десет секунди да си навън или си уволнен.
Това му затвори устата. Ив Хамилтън не си пилееше думите на вятъра. Вирна глава и наум му дойдоха десетина различни отговора, ала благоразумно премълча и тръгна надолу по коридора.