— О, да — усмихна се Александър и издуха струйка дим. — Именно поради което опирам до вас, господине, с молбата заедно да ги отстраним.
Труше се облегна назад. Даваше си сметка, че едновременно му се предлагаше двубой, покорство и важен пост. Прокара пръст по носа си и се подсмихна.
— Не се съмнявам, че сте в състояние и сам да се справите с тези пречки, Ваше Височество.
— Обаче заедно, господине, като работим за една и съща цел, ще постигнем по-голяма ефективност. Нали така? — Александър извади своя папка. — Ето, ако се запознаем с тези…
Той млъкна и вдигна раздразнено глава при връхлитането на Бенет в кабинета.
— Алекс! — Едва кимна на Труше, когато онзи стана на крака. — Току-що позвъни Рийв. Имало е взрив.
Александър се изправи сковано.
— Баща ни?
Бенет поклати глава.
— Алекс, било е в театъра.
Александър пребледня, лицето му така побеля, че Бенет пристъпи напред, уплашен да не рухне. Ала той го спря с ръка. Когато проговори, изрече само една дума. В този момент целият свят се състоеше само от една дума:
— Ив?
— Рийв още нищо не знаеше. — Бенет се обърна към Труше. — Моля да ни извините, господине, трябва незабавно да тръгваме. — Приближи се до брат си. — Отиваме заедно.
Членът на Съвета събра листата си в куфарчето, но преди още да го затвори, се озова сам в стаята.
— Как? Как е станало? — питаше трескаво Александър, докато бързаха към колата.
Когато Бенет се настани на шофьорското място, той понечи да възрази, после се отказа. Бенет имаше право. Инак навярно щеше да пребие и двама им по пътя към театъра.
— С Рийв разговаряхме не повече от минута. — Бенет пое по алеята, охраната ги следваше. — Позвънили са й втори път, споменали нещо за бомба. — Че нямало да бъде намерена и… — Не се доизказа. Не можеше да каже всичко при това състояние на брат си.
— И?
— Разбрало се, че имат предвид бомба в театъра. Полицията пристигнала след минути, пет, най-много десет. Чули взрива.
Александър стисна устни.
— Къде?
— В нейния кабинет. Алекс, — добави той бързо, — тя не би стояла там. Има достатъчно ум в главата.
— Безпокоеше се за мен, за всички ни. Не и за себе си. — Болка изгаряше очите му, друга бавно го разяждаше отвътре. — Защо ние не помислихме за нея?
— Ако ще се самообвиняваш, обвинявай всички нас — рече мрачно Бенет. — Кой е предполагал, че ще въвлекат Ив в тази история? Няма причини. По дяволите, Алекс, няма никаква причини!
— Нали сам каза, че тя е част от семейството.
Александър гледаше невиждащо през прозореца. Бяха на две пресечки от театъра. Почувства, че започва да трепери. От страх. Неподправен, смразяващ страх. Преди колата да бе напълно спряла, той скочи от нея.
На входа към залата Рийв престана да приказва с двама от хората си и отиде да го посрещне. По негов знак неколцина полицаи застанаха около Александър като предпазен щит.
— Тя не е тук, вътре, Алекс. Отзад, в двора е, и е добре. — Александър продължаваше да стиска като в клещи ръката му и той повтори: — Добре е, Алекс, не се е намирала в кабинета по време на взрива. Дори е била почти вън от сградата.
Това не го успокои. Нямаше да се успокои, докато не я види с очите си.
Пусна Рийв и тръгна да заобиколи отзад. Погледът му се спря на избития прозорец, почернелите тухли. Назъбени парчета стъкло бяха пръснати по тревата. Нещо, което вероятно е било лампа, лежеше в огъната метална купчина върху пътеката.
Ако бе надзърнал през дупката в стената, зееща на мястото на прозорците, щеше да види останките от кабинета й. Парчета дърво, превърнати и смъртоносни копия, се бяха забили в стените. Мокра пепел от изгоряла хартия — всички нейни папки, документи, бележки, кореспонденция. Щеше да види и отвора на вътрешната стена, достатъчно голям, за да мине човек през него. Слава Богу, той не надзърна.
Видя я да седи на пейката в края на алеята, наведена напред и хванала с ръце главата си. До нея имаше някакъв мъж, а малко встрани стоеше охраната. Ала Алекс виждаше само Ив. Цяла. Невредима. Жива.
Тя се сепна, макар той да прошепна името й едва чуто. По лицето й премина цяла гама от чувства, в следващия миг Ив се спусна към него.
— О, Алекс, първо си помислих, че е предназначена за теб и чак после…
— Не си ранена, нали? — взе той лицето й в шепи. — Никъде ли, изобщо никъде?
— Не съм. Ако не броим, че коленете ми са омекнали, а стомахът ми се е качил в гърлото.
— Мислех, че може да си… — Алекс не довърши, а я привлече до себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от това. Охраната държеше журналистите на разстояние, но снимка на двамата щеше да залее вестниците в Кордина и чужбина.