— Двадесет и четири? Но утре имам да…
— Двадесет и четири — повтори той с със своя мек, ала непреклонен тон. — Или ще кажа на принца, че се налага да останеш тук под наблюдение тази нощ.
— Каква разлика, като ще трябва да прекарам утре цял ден в леглото?
— Можем да направим един компромис с разходка в градината, да речем, или край морето. Но никаква работа, мила моя, никакво натоварване.
Би могла да уреди някои неща по телефона, реши тя. И бездруго щяха да са нужни дни, за да бъде приведен в ред кабинета й. А и щом уговорката допускаше излизане, то Ив бе съгласна.
— Двадесет и четири часа — седна пак и протегна ръка.
— Разбрахме си. Хайде сега да вървим, преди да е изтъркал коридора от ходене напред-назад.
Александър действително крачеше неспокойно, когато доктор Франко я съпроводи навън. Бенет се беше подпрял на отсрещната стена с поглед във вратата. И двамата тръгнаха насреща им. Александър я хвана за ръката, ала гледаше Франко.
— Докторе?
— Госпожица Хамилтън, естествено, е малко разтърсена от преживяното, но има здрав организъм.
— Какво ти казвах! — обади се тя самодоволно.
— Аз обаче препоръчвам двадесет и четири часа почивка.
— Не на легло — побърза да вметне Ив.
— Не на легло — потвърди с усмивка докторът — Не съвсем. Ала всяко занимание трябва да е разтоварващо. Това, от което се нуждае в момента, е спокойствие и добра храна.
— Някакви лекарства? — попита Александър.
— Не мисля, че й е необходимо нещо друго, Ваше Височество, освен малко да помързелува и да се поглези. А-а, и изключете телефона в стаята й за споменатия период. — Ив зяпна, а доктор Франко я потупа по ръката. — Не можем да позволим да те безпокоят обаждания, нали така, мила моя? — Усмихна се, кимна и се отдалечи.
— По-хитър е, отколкото изглежда — промърмори тя, но се примири с поражението. — Как е Ръс?
— Един от бодигардовете го заведе и хотела — отвърна Бенет. — Нервите му са малко опънати, ала друго нищо му няма. Дадоха му успокоителни.
— Сега си отиваме вкъщи — хвана я за ръка Александър. Бенет застана от другата й страна. — Баща ми и всички останали нямат търпение лично да се убедят, че си добре.
Старата бавачка на семейство Бисет я глезеше и й угаждаше, както докторът бе наредил. Възрастната жена, отгледала майката на Александър, него самия, брат му и сестра му, а сега и третото поколение, се въртеше край нея, мърмореше и нареждаше, а ръцете й бяха нежни и гальовни. Бяха изкривени от артрит, с пожълтяла кожа и тъмни старчески петна, но я съблече без усилие, сложи й нощница и я пъхна в леглото.
— Като ти донесат вечерята, ще ядеш.
— Да, бавачке — съгласи се покорно Ив и я остави да нагласи възглавниците зад гърба й.
Старата жена седна до нея и й подаде чаша чай.
— А сега изпий това. До дъно. Аз съм го правила, всичките ми деца съм поила с него, когато са били болни. Ще ти върне цвета на лицето.
— Добре, бавачке. — Дори принц Арманд не й внуша ваше такава почит, както тази белокоса, облечена в черно старица със славянски акцент. Ив отпи, очаквайки най-лошото, ала остана изненадана от приятния вкус с дъх на билки и орехи.
— Ето, виждаш ли — кимна доволно бавачката. — Децата винаги мислят, че лекарството горчи и правят какви ли не номера да не го пият. Аз пък си имам мои номера. — Твърдите й поли прошумоляха, щом се размърда. — Дори мъничкият Дориан пита за моето сиропче, когато му е лошо. Пък Александър беше на десет, когато доктор Франко му извади сливиците. Повече искаше от моя чай, отколкото сладолед.
Ив се опита да си представи Александър като дете, но пред очите й стоеше само мъжът, когото познаваше — висок, изпънат, самоуверен.
— Какъв беше той като малък, бавачке?
— Палав. Буен — усмихна се старицата и безбройните бръчки по лицето й станаха по-дълбоки. — Не можеш да го спреш. А пък характерът му… Не е за разправяне. Ала отговорен. От люлката се научи на отговорност. Сякаш от бебе още разбираше, че ще притежава повече от другите хора. Но и по-малко. — Докато приказваше, тя стана да оправи дрехите на Ив. — Беше послушен. Макар в очите му да имаше непокорство, много слушаше. Учеше се добре. Залягаше над уроците. Двамата, той и Бенет, имат късмет, че са съвсем различни по нрав. Караха се, разбира се. С всички братя е така. Ала те отрано си допаднаха един на друг. — Тя държеше под око своята пациентка и забеляза, че почти си бе изпила чая. — Неукротим е като баща си, че и повече. Ама принцът си имаше моята Елизабет да го успокоява, да се шегува, да споделя с нея. На Александър му трябва жена.