— По дяволите! — Той се приближи бързо и едва устоя на желанието да запокити подноса заедно със съдържанието му на пода. — Това не ти е игра! Представяш ли си какво ми беше, когато не знаех жива ли си, или не? Когато мислех дали не си била в онази стая при избухването на бомбата?
Ив за пореден път остави приборите и вдигна поглед.
— Представям си. Същото изпитвам всеки път, когато излизаш, когато отиваш на обществено място сред хора. Тази сутрин стоях пред прозореца и мислех за теб. Дори не знаех колко дълго няма да те има.
— Не исках да те будя.
— Не ти искам обяснения, Алекс. — Апетитът й беше изчезнал и тя бутна подноса настрани. — Опитвам се да накарам да разбереш какво ми е било. Гледах морето и знаех, че си някъде на път. Някъде, където мен ме няма, където не мога да ти помогна. А трябваше да се облека, изляза, да продължа да върша нещо, докато в подсъзнанието ми се въртеше мисълта, че този ден може да те изгубя.
— Ив, така съм заобиколен от бодигардове, че не мога се обърна, понякога ми се струва, че се задушавам. Охраната на всички ни е удвоена след инцидента в Париж.
— И това трябва да ме успокои? Теб самия успокоява те? — Той не отвърна, ала се наведе и махна подноса скута й. — Караш ме да бягам, Алекс. Ти ще избягаш ли с мен?
— Знаеш, че не мога. Това е моята страна.
— А това пък е моята работа. Моля те, не искай от мен да заминавам. — Тя протегна ръка. Той се поколеба, после приближи и я взе в своята. — Ако искаш да ми се сърдиш, почакай до утре. През целия този ужасен ден си мечтаех да съм в прегръдките ти. Моля те, Алекс, остани при мен тази нощ.
— Имаш нужда от почивка — отвърна той, но я прегърна.
— Ще почивам след това — прошепна Ив и го притегли към себе си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Кабинетът й изглеждаше като след бомбардировка. Макар самата тя да бе преживяла случилото се, макар да й бяха разказали за пораженията и да бе чела за инцидента във вестниците, Ив не бе подготвена за истинската картина.
Беше спазила обещанието си да не излиза, главно защото не й бе дадена възможност. Сега стоеше на вратата, всъщност на прага, където би трябвало да е вратата, и гледаше останките от кабинета си.
По заповед на полицията нищо не беше разчиствано. Вечерта след взрива бяха ровили и търсили сред пепелта и отломъците, както и през целия следващ ден, когато тя трябваше да лежи вкъщи, въпреки че не я свърташе на едно място и нямаше търпение отново да се заеме с работата си. И да имаше някакъв смисъл в това разследване, Ив не го виждаше.
На една от стените зееше дупка, по-голяма от човешки бой и достатъчно широка, за да се види, че съседната незаета стая също бе в незавидно състояние. Голяма част от мазилката беше изпадала, подът в кабинета бе засипан с дървени отломки, а шкафът представляваше огъната и усукана метална купчина, съдържанието му, естествено, превърнато в пепел. Килимът го нямаше, просто липсваше, подът под него бе разкъртен и обгорен. Прозорците бяха заковани с дъски, така че отвън не влизаше светлина. Ремонтната бригада трябваше да пристигне всеки момент, но тя искаше сама да види всичко, преди да бъде разчистено.
Не я побиха тръпки, както си бе мислила на идване. Страхът, който очакваше да изпита и бе готова да приеме като естествен, не се появи. В останалата на негово място празнина се настани гняв — дълбок, осъзнат и пречистващ.
Всичките й бележки, записки, материали бяха унищожени. Ив влезе и подритна парче мазилка от тавана. Седмици, месеци, дори години работа се бяха превърнали за секунда в купчина пепел. Някои неща можеха да бъдат направени отново, ала други просто бе невъзможно да се възстановят.
Фотографията, която бе донесла със себе си и държеше върху бюрото — любимата й, на която бяха двете с Крис — представляваше част от пепелището. Изгорели бяха също готовата й пиеса и тази, върху която работеше. Очите й се напълниха със сълзи. Колкото от мъка, толкова и от безсилна ярост. Може творбата й да не беше кой знае какво, може да беше наивна, дори глупава, но си беше нейна.