Така и я завари Александър — да работи, наведена над клавиатурата, с вдигната коса и подвити под себе си крака. Настолната лампа осветяваше ръцете й, движещи се бързо по клавишите. Носеше съшия светлосин копринен халат като първата нощ когато бе отишъл при нея. Ръкавите бяха навити до лакътя, а краищата му падаха небрежно и откриваха бедрата.
Всеки път наново се удивяваше колко бе прелестна. Независимо дали полагаше старания за външния си вид, или пък небрежно не му обръщаше внимание. Винаги беше възхитителна. Но имаше още нещо в добавка към красотата, което й придаваше съдържание. Какво бе то? Вещина? Нещо, което подсказваше, че ще направи онова, с което се бе захванала, и ще го направи добре?
Ръцете й изглеждаха нежни, раменете крехки, лицето младо, чувствено и уязвимо. Дори всичко да бе така, Ив притежаваше сила и целеустременост, които я правеха способна да се справи с всичко, което и поднася животът.
Това ли бе причината да я обича? Нейните качества? Александър уморено прекара ръка през лицето си. Едва бе започнал по-пълно да си дава сметка, да се опитва да анализира и разбере. Привличането далеч беше надхвърлило външната хубост. Желанието се бе превърнало в много повече от плътски копнеж.
Веднъж й каза, че има нужда от нея. Беше вярно както тогава, така и сега. Ала не й бе казал, може би защото сам не го осъзнаваше ясно, за дълбочината и силата на тази нужда.
Когато помисли, че можеше да я е загуби, сърцето му бе спряло да бие. Той сякаш спря да чува, да вижда, да чувства. Това любов ли означаваше?
Де да беше сигурен. Никога не си бе позволявал да обича извън любовта към семейството и страната. С Ив го бе допуснал и бе станал жертва на чувствата. Може би това бе любовта. Да си уязвим, да си зависим, да изпитваш потребност от някого. Такъв огромен риск. Риск, който здравият разум му подсказвате, че не бива да допуска. Нито сега, нито, вероятно, когато и да било. И все пак се бе случило.
Ако имаше някакво желание в момента, то бе да я отведе някъде, където двамата да са обикновени хора в обикновено време. Може би тази нощ за няколко часа биха могли да си представят, че това е така.
Видя я как се протегна и скръсти ръце зад врата.
— Обеща, че няма да се преуморяваш.
Ив остана в същата поза, но обърна сепнато глава. В очите й се появи облекчение, сетне радост.
— Кой само ми го казва! — Тя го измери с жаден поглед, от който изнуреният й вид напълно изчезна. — Изглеждаш капнал, Алекс. Мислех, че вече си в леглото.
— Работа — пристъпи той навътре. — Съжалявам, че не можах да вечерям с вас.
— Липсваше ми. — Тя хвана ръката му и пръстите им се преплетоха. — Не смятах да ти го казвам, ала се безпокоях.
— Не е трябвало. В двореца съм от пет часа.
— Исках да попитам, но… — Ив се усмихна плахо и тръсна глава. — Стори ми се неудобно.
— Бенет и Габриела щяха да ти кажат.
— Важното е, че сега си тук. Ял ли си?
— Хапнахме нещо в кабинета на баща ми. — Не помнеше какво. В ума му бяха останали само проведените разговори и обсъждания. — Разбрах, че сестра ти е тук.
— Пристигна днес преди обяд. — Тя свали крака от стола и отиде до малък шкаф в стил „рококо“. Изрови бутилка коняк и наля в две чаши. — Надявам се Бри да я успокои. Побъркала се беше от притеснение, докато дойде.
— Може би ще успее да те убеди да се върнеш в Америка.
Ив му подаде едната чаша и чукна своята в нея.
— Изключено.
— За представленията може да бъде насрочена друга дата, след месец, да речем, или след година.
Тя отпи с повдигната вежда.
— Приказвал ли си вече с Крис?
— Не, защо?
— Нищо. — Ив се усмихна и отиде да включи касетофона. Стаята се изпълни с тиха музика. Когато имаш намерение да съблазниш принц, помисли тя, трябва да използваш всички възможности, нищо не бива да те спира. — Няма да замина, Алекс, така че е губене на време да спорим за това. — Ив докосна с език ръба на чашата. — А аз мразя да си губя времето.
Само като я гледаше, само като чуваше гласа й, сърцето му ускоряваше ход.
— Ти просто си голям инат. Навярно ако не ми се искаше тъй страшно да съм с теб, можех да те заставя да тръгнеш.
— Не, нямаше да можеш. Ала не можеш да си представиш как копнеех да чуя, че искаш да съм с теб. — Тя се приближи. Двамата стояха до бюрото, светлината падаше встрани.
— Не съм ли ти го казвал?
— Не си — хвана ръката му Ив. — Не ми казваш кой знае какво с думи.
— Съжалявам. — Той поднесе ръката й към устните си.