Осветлението в болничната стая беше приглушено. Александър бдеше до леглото. Доктор Франко му беше пратил поднос с храна, ала той почти не го докосна.
Ив лежеше съвършено неподвижно.
Бяха го предупредили, че ще е така, че упойката е силна, но Алекс неотлъчно следеше и за най-малкото движение, за най-леко трепване.
Ала тя лежеше напълно неподвижно.
Върху китката й беше прикрепена интравенозна система. Белият бинт, държащ иглата, се открояваше в тъмното. Уредите за наблюдение бръмчаха монотонно или писукаха периодично. От време на време той отместваше поглед и се вторачваше в зелените флуоресцентни екрани. Но инак не сваляше очи от нея. Понякога й приказваше. Държеше ръката й и говореше как двамата ще бродят заедно край морето, как ще я заведе в семейното имение край Цюрих или ще се разхождат сред цветята в парка. Друг път просто седеше и я гледаше.
Мислеше колко няма да й хареса безличната болнична пижама, която й бяха облекли. Спомни си коприната с дантели, която носеше последния път, когато се любиха. Само преди една нощ. Притисна дланта й в бузата си. Гърлото му се бе стегнало болезнено. Докосването го успокояваше.
— Не си отивай — промълви. — Остани при мен, Ив. Нужна си ми. Искам да ти покажа колко много си ми нужна, не си отивай.
Цяла нощ изкара буден. Едва когато през щорите на прозореца се процедиха първите снопчета светлина, тя се размърда.
— Ив? — улови ръката й в шепи Алекс и се приведе над нея. — Ив, всичко е наред. Аз съм тук, при теб. Моля те, отвори очи. Чуваш ли ме? Отвори очи. — Тя го чуваше, ала гласът му звучеше като през гъста мъгла, глух и далечен. Нещо не беше наред. Чувстваше се така, сякаш се носеше във въздуха, а сънищата… Очите й трепнаха — и се отвориха. Видя само сива пелена. Премига, постепенно започна да различава очертания. — Тук съм, при теб — повтори Александър. — Ще се оправиш, всичко ще с наред, Ив? Чуваш ли ме?
— Алекс? — Тя видя лицето му. Беше много близко, но не можеше да се протегне, не можеше да го докосне. Беше брадясало Тя се усмихна едва. — Не си се бръснал.
После отново потъна в забрава.
И макар да му се сториха часове, само след няколко минути Ив отново се раздвижи. Той седеше до нея на леглото. Този път погледът й беше по-ясен, очите й се задържаха по-дълго и в тях започна да проблясва съзнание.
— Не си ранен, нали? — успя да отрони тя. Гласът й беше слаб и накъсан.
— Не съм.
— Ръс…
Пръстите му неволно се свиха.
— Имат грижата за него. Не се бой.
Ив обърна глава, видя редицата уреди и разбра.
— Не, не в болница.
Страхът в гласа й го накара да докосне с ръка устните й.
— Само за малко, скъпа. Само докато се оправиш.
— Не искам да оставам тук.
— Аз ще бъда с теб.
— Няма ли да си отидеш?
— Няма.
— Алекс, нали не ме лъжеш?
— Не — целуна я той по китката. Пулсът й, доловим и равномерен, му вля малко спокойствие.
— Аз ще умра ли?
— Не — погали я по лицето и се наведе по-близо. — Няма да умреш. Доктор Франко каза… — спомни си собствените й думи — че си здрава като бик.
— Той не се изразява така.
— Ала това имаше предвид.
Тя се усмихна, но не му убягна конвулсивното премигване.
— Боли ли те?
— Усещам нещо като — не знам. Гърбът ми, на плешката. Където е бил куршумът.
Попаднал там, вместо в сърцето му. Александър я целуна по бузата и стана.
— Ще повикам сестрата.
— Алекс, не си отивай.
— Само да извикам сестрата. Обещавам. — Навън обаче видя доктор Франко да се задава но коридора — Събуди се. Има болки.
— Неизбежно е. Ваше Височество. Не можем напълно да й ги спестим. Нека да я прегледам и ще видим какво да й дадем. — Той направи знак на една от сестрите.
— Страхува се да остане тук.
— Разбирам, че има фобия към болниците, ала се опасявам, че все още не бива я местим.
— В такъв случай аз ще остана при нея.
— Не мога да го разреша. Ваше Височество.
Дори недоспал, капнал от умора и безпокойство. Александър беше височайша особа.
— Моля?
— Не мога да ви позволя да стоите двадесет и четири часа на крак. Но ще разреша да будувате на смени със сестрата на госпожица Хамилтън или някой друг, който й действа успокояващо. А сега, извинете, трябва да прегледам пациентката си.
Александър го проследи с поглед, докато влезе в болничната стая на Ив, после се отпусна на стол до вратата. Господи, имаше нужда да остане сам за малко, на намери някое скрито кътче, където най-сетне да излее болката, страха, гнева си.
Тя бе говорила с него. Беше го гледала, мърдала пръстите си в ръката му. Поне това. Облегна глава на стената и затвори очи след повече от едно денонощие.