Ричард вървеше бързо и пътьом попиваше усещането, което му внушаваше къщата. Скъпо обзавеждане, но без любов, без тръпка и дори без всякакъв интерес. Бързият поглед из всекидневната му разкри типичния, лишен от всякакво въображение вътрешен дизайн, който можеше да се види в толкова много магазини за обзавеждане по главната улица на провинциалните градчета. Ричард имаше изтънчено чувство за цвят. Лично той смяташе, че това в значителна степен му помага в работата. Но несъвместимите тонове се сблъскваха в съзнанието му като изсвирени фалшиви ноти.
Чарли Нюджънт, детективът, оглавяващ местния отряд за разследване на убийства, беше в кухнята. Двамата мъже си кимнаха кратко.
— Как изглежда? — попита Ричард.
— Първо я виж и после ще говорим.
В смъртта си Ванджи Луис не представляваше приятна гледка. Сега дългите руси коси изглеждаха кално пепеляви; лицето й беше сгърчено, ръцете и краката — вкочанени от настъпилата смърт, бяха като изпънати на тел. Палтото й беше закопчано и поради напредналата бременност щръкнало над коленете. Подметките на обувките почти се скриваха от дългия сукман на цветя.
Ричард повдигна сукмана. Краката й, явно отекли, изпъваха чорапогащника. Ръбовете на дясната обувка се бяха впили в плътта.
Той вещо повдигна едната ръка, задържа я за момент и после я пусна. Огледа внимателно кожата около устата, обезцветена на места там, където отровата беше причинила изгаряния.
Чарли беше застанал до него.
— Кога, според теб, е настъпила смъртта?
— Вероятно преди дванадесет до петнадесет часа. Доста е вдървена.
Гласът на Ричард звучеше безпристрастно, но чувството му за хармония бе нарушено. С палто. И обувки. Дали току-що се е прибрала, или е възнамерявала да излиза? Какво я бе накарало така внезапно да посегне на живота си? Чашата беше до нея на леглото. Той се наведе и я помириса. Типичният горчив дъх на бадеми, по който безпогрешно можеше да се разпознае цианкалият, го блъсна в ноздрите. Невероятно колко много самоубийци бяха прибегнали до цианкалий след онова култово масово самоубийство в Гвиана. Той се изправи.
— Оставила ли е някаква бележка?
Чарли поклати глава. Ричард си помисли, че той работи точно това, което му подхожда най-много. Винаги изглеждаше опечален; клепачите скръбно закриваха очите му. Май че имаше проблем с пърхота.
— Не, никакво писмо, абсолютно нищо. С пилота били женени от десет години. Оня човек там във всекидневната. Изглежда доста съсипан. Двамата били от Минеаполис. Преместили се на изток преди по-малко от година. Тя мечтаела да има дете. Накрая забременяла и била на седмото небе от щастие. Започнала да обзавежда детска стая. Говорела за бебето денонощно.
— А после убива и него, и себе си?
— Според съпруга и напоследък била доста нервна. В определени дни страдала от манията, че ще загуби бебето, друг път се ужасявала от раждането. Очевидно е знаела, че проявява признаци на токсична бременност.
— И вместо да роди или да посрещне евентуалната загуба на детето, тя предпочита да се самоубие? — Тонът на Ричард бе скептичен. Усещаше, че Чарли също не вярва на тази версия. — Фил с теб ли е? — попита той.
Фил беше другият старши член на екипа за разследване на убийства към прокуратурата.
— Из квартала е. Разговаря с хората.
— Кой я намери?
— Съпругът. Точно се върнал от полет. Повикал линейка. И се обадил в местния полицейски участък.
Ричард се взря в петната от изгорено около устните на Ванджи Луис.
— Трябва буквално да го е изляла в устата си — каза той замислено, — или може би се е опитала да го изплюе, но е било твърде късно. Възможно ли е да поговорим със съпруга, да го извикаме тук?
— Разбира се. — Чарли кимна на младия полицай, който се обърна и хукна по дългия коридор.
Когато Кристофър Луис влезе в спалнята, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да му прилошее. Лицето му бе придобило болезнен зеленикав цвят. По челото му бе избила пот, студена и лепкава. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Стоеше с ръце, тикнати дълбоко в джобовете.
Ричард го огледа преценяващо. Луис изглеждаше объркан, притеснен и нервен. Но нещо липсваше. Той нямаше вид на човек, преживял сътресение.
Ричард бе виждал смъртта безброй пъти. Беше ставал свидетел на това как близки родственици тъгуват в смразено безмълвие. Други крещяха истерично, виеха, плачеха, хвърляха се върху мъртвия. Трети докосваха мъртвата ръка, опитваха се да разберат. Спомни си за младия съпруг, чиято жена бе уцелена от куршум точно когато излизали от колата си, за да пазаруват в близкия плод и зеленчук. Когато Ричард бе пристигнал на мястото на произшествието, мъжът като обезумял притискаше тялото й до гърдите си, говореше й, опитваше се да я накара да му отвърне. Ето това бе скръб.