Отвън се разнесе силен клаксон, докато Моли спираше своето раздрънкано комби. Кейти навлече топло яке от боброва кожа, вдигна яката около ушите си и побърза, доколкото й позволяваха отеклите колене. Моли й отвори вратата, за да се качи, и се наведе да я целуне. После я огледа критично.
— Не може да се каже, че цъфтиш. Лошо ли пострада?
— Можеше да бъде и много по-зле.
В колата се носеше едва доловим аромат на фъстъчено масло и дъвка. Това беше успокояващ, познат мирис и Кейти усети, че настроението й се подобрява. Но веднага го загуби отново, когато Моли каза:
— На нашата улица е пълна бъркотия. Твоите хора са блокирали къщата на семейство Луис, а някакъв детектив от службата ти обикаля наоколо и разпитва хората. Пипна ме точно когато тръгвах. Казах му, че съм твоя сестра, и двамата обменихме мисли колко си чудесна.
— Сигурно е бил Фил Кънингам или Чарли Нюджънт.
— Едър здравеняк. С месесто лице. Симпатяга.
— Фил Кънингам. Добър човек. Какви въпроси задаваха?
— Доста банални. Дали сме забелязали кога е излязла или кога се е прибрала… такива неща. Когато близнаците са болни или криви, и Робърт Редфорд да ни стане съсед, пак няма да обърна внимание. То и бездруго едва виждаме къщата на семейство Луис в слънчев ден, какво остава в буря, че и през нощта.
Когато минаваха по дървения мост точно пред отбивката за Уайндинг Брук Лейн, Кейти прехапа устни.
— Моли, остави ме пред къщата на семейство Луис, ако обичаш.
Моли се извърна към нея изненадана.
— Защо?
Кейти се опита да се усмихне.
— Е, аз съм помощник-прокурор и освен това, за добро или за зло, съм консултант към полицейския участък на Чейпин Ривър. По принцип не съм длъжна да ходя, но след като съм тук, мисля, че е по-добре да се отбия.
Погребалната кола от отдела по съдебна медицина точно спираше на заден ход пред дома на Луис. Ричард стоеше на входната врата и наблюдаваше. Когато Моли спря, той дойде при колата. Моли припряно обясни:
— Кейти ще обядва с мен и реши, че ще бъде по-добре първо да мине оттук. Ако имаш възможност, защо не я придружиш?
Той се съгласи, помогна на Кейти да слезе и каза:
— Радвам се, че си тук. Има нещо в постановката, което никак не ми харесва.
Сега, когато й предстоеше да види мъртвата, Кейти усети, че устата й пресъхна. Спомни си образа на онова лице от своя сън.
— Съпругът е в кабинета — добави Ричард.
— Аз го познавам. Ти също. Срещнахме се на новогодишното празненство на Моли. А, не. Ти дойде по-късно. Те си тръгнаха преди това.
— Добре. Ще поговорим после. Ето стаята.
Тя се принуди да погледне познатото лице. Побиха я тръпки. Стисна очи. Полудяваше ли?
— Добре ли си, Кейти? — попита рязко Ричард.
Що за глупачка беше?
— Нищо ми няма — отвърна тя с усещането, че гласът й прозвуча съвсем нормално. — Бих искала да поговоря с капитан Луис.
Когато стигнаха пред кабинета, вратата се оказа затворена. Без да чука, Ричард отвори съвсем тихо. Крис Луис говореше по телефона с гръб към тях. Гласът му беше приглушен, но ясен.
— Зная, че е невероятно, но, кълна ти се, Джоун, тя не знаеше за нас.
Ричард затвори безшумно. Двамата с Кейти се спогледаха и тя прошепна:
— Ще кажа на Чарли да остане. Ще препоръчам на Скот да изиска пълно разследване.
Скот Майерсън беше прокурорът.
— Веднага щом я докарат, аз лично ще извърша аутопсията — каза Ричард. — Получим ли потвърждение, че смъртта й е била причинена от цианкалия, по-добре незабавно да се опитаме да установим откъде се е сдобила с него. Хайде, да се отбием у Моли и да не се бавим.
Къщата на Моли, също като колата й, бе тихо убежище на нормалността. След работа, на път за вкъщи, Кейти често се отбиваше у тях на вечеря или просто на чаша вино. Ароматът на вкусно ястие на печката; тропотът на малки крачета по стъпалата; шумът на телевизора; детски викове и караници. За нея всичко това бе като завръщане в реалния свят след тежък ден, в който се занимаваше с убийци, похитители, крадци, вандали, извратени типове, подпалвачи и дребни мошеници. И въпреки че много обичаше семейство Кенеди, всяко гостуване тук я караше да оцени за пореден път тихото спокойствие на собствения си дом. Освен, разбира се, в миговете, когато болезнено усещаше празнотата на къщата и се мъчеше да си представи каква ли щеше да бъде, ако Джон беше жив и отвън се прибираха собствените им деца.