Къщата го потискаше. Той реши да се върне в мотела. Не беше казал на Джоун, че ще се прибере. Избягваше да й говори за Ванджи. Всяко споменаване на името й за Джоун беше дразнител, който непрекъснато й напомняше за собственото й положение, както тя го виждаше, на натрапник. Ако беше казал на Джоун, че двамата с Ванджи се бяха карали и че Ванджи явно е била толкова разстроена, че е предпочела да отиде у някого, вместо да стои сама, Джоун щеше искрено да се измъчва.
А тази сутрин той беше намерил Ванджи мъртва. Някой беше прибрал в гаража нейния линкълн преди полунощ. Някой я беше докарал у дома след полунощ. И тези обувки. Беше ги носила един-единствен път и тогава през целия ден се оплакваше колко са неудобни. Беше около Коледа и той я заведе в Ню Йорк, опитвайки се да й достави малко радост. Радост ли? Боже, какъв нещастен ден! Пиесата не й хареса. В ресторанта не сервираха телешко в пикантен сос, а тя се беше настроила да яде именно това. И през цялото време се оплакваше как дясната обувка се впивала в глезена й.
От няколко седмици не носеше нищо друго, освен онези мръсни мокасини. Той я беше помолил да си купи някакви прилични обувки, но тя отговори, че само тези са й удобни. Къде бяха те? Крис беше претърсил цялата къща. Който я беше докарал у дома, вероятно щеше да знае.
На полицията не каза нищо. Не искаше да замесва Джоун. „Отседнах в един мотел, защото с жена ми се скарахме. Аз исках развод. Реших да се прибера вкъщи и да се опитам да се разбера с нея. Но я нямаше и аз излязох.“ Беше съвсем излишно да разправя всичко това. Дори и обувките не бяха толкова важни. Възможно беше Ванджи да е искала да бъде официално облечена, когато я намерят. Този отекъл крак я притесняваше. Тя беше суетна.
Но той трябваше да каже на ченгетата, че се е връщал. И за начина, по който беше паркирана колата.
— Крис, ела в трапезарията. Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. — Гласът на Моли беше нежен и загрижен.
Крис вдигна унило поглед. Приглушената светлина в коридора очерта контурите на лицето й и за първи път той видя фамилната прилика между нея и Кейти де Мейо.
Кейти де Мейо. Сестра й. Не можеше да обсъди всичко това с Бил и Моли. Това щеше да раздвои Моли. Как би могла тя искрено да го посъветва дали да си мълчи за това, че се е прибирал вкъщи предишната вечер, когато собствената й сестра работеше в прокуратурата? Не. Щеше да се наложи да вземе решението самостоятелно.
Разтърка с ръка пламналите си очи.
— Май ще хапна нещо, Моли — каза той. — Каквото и да е, несъмнено мирише великолепно. Но трябва да си тръгна бързо. Погребалният агент ще дойде у дома за облеклото на Ванджи. Родителите й искат да я видят преди погребението.
— Къде ще бъде то? — попита Бил.
— Ковчегът ще бъде пренесен със самолет в Минеаполис утре следобед. Аз също ще пътувам с този полет. Погребалната служба ще бъде на следващия ден.
Думите отекнаха в ушите му… Ковчег… Тялото… Погребение… О, господи, помисли си той, това трябва да е някакъв кошмар. Аз исках да се освободя от теб, Ванджи, но не исках да умираш. Аз те тласнах към това самоубийство. Джоун е права. Трябваше да остана до теб.
В осем часа той се върна в къщата си. В осем и половина, когато погребалният агент дойде, донесе куфар с бельо и ефирния сукман, който родителите на Ванджи й бяха изпратили за Коледа.
Погребалният агент Пол Холси бе ненатрапчиво състрадателен. Той бързо взе нужната информация. Родена на 15 април. Записа набързо годината. Починала на 15 февруари — точно два месеца преди тридесет и първия си рожден ден, изкоментира той.
Крис разтърка чело, за да прогони пронизващата болка между очите. Нещо не беше наред. Дори в тази нереална ситуация, където всичко беше сбъркано, имаше нещо особено.
— Не — каза той, — днес е шестнадесети, не петнадесети.
— В смъртния акт е записано съвсем ясно, че госпожа Луис е починала между осем и десет часа снощи, петнадесети февруари — каза Холси. — Вие мислите за шестнадесети, защото сте я намерили тази сутрин. Но съдебният лекар, който извърши аутопсията, може съвсем точно да определи времето на смъртта.
Крис впери поглед в него. Вълни на пълна изненада отмиха усещането му за изтощение и нереалност.