Нуждаеше се от свободата на тази къща. Беше се отървал от икономката, наета още от бащата на Уинифред, която си живееше тук. Враждебна кучка, която вечно го гледаше с мрачни, подпухнали от плач очи, пълни с укор. „Госпожица Уинифред никога не беше боледувала, преди да…“
Тогава той я изгледа втренчено и тя млъкна. А онова, което тя щеше да каже, бе „… преди да се омъжи за вас“.
Братовчедът на Уинифред го ненавиждаше и след смъртта й се опитва да му създаде неприятности. Но не можа да докаже нищо. Липсваше каквато и да била материална улика. Бяха престанали да му обръщат внимание, като на недоволен вероятен наследник, който се е почувствал ощетен.
Разбира се, изобщо нямаше толкова много пари. Уинифред беше затънала заради закупуването на болницата. Сега неговите изследвания поглъщаха огромни средства и по-голямата част от тях идваха предимно от практиката. Естествено не можеше да кандидатства за финансова помощ. Но въпреки това успяваше да се справи. Жените бяха готови да платят всичко, само и само да забременеят.
Хилда му беше наредила масата в малката трапезария точно срещу килера — в сутрешната стая, както я наричаха. Не искаше да яде в кухнята, но и трапезарията с големина шест на девет метра беше твърде просторна и абсурдна за една самотна вечеря. Тази стая с кръглата повдигната маса, с шкафа в стил кралица Ан и изгледа към моравата, беше много по-приятна.
Той си избра от хладилника една добре изстудена бутилка „Поли-Фусе“ и седна да се храни.
Довърши вечерята си замислен, разсъждавайки върху точната доза, която трябваше да даде на Кейти де Мейо. След смъртта й кумадинът не можеше да бъде открит в кръвта. Влошеното съсирване щеше да бъде приписано на кръвопреливането. Ако му се наложеше да й сложи хепарин, следи от него и кумадина можеха да се открият само в случай на цялостна аутопсия. Той обаче имаше идея какво да направи, за да я предотврати.
Преди да си легне, отиде до вградения гардероб в коридора. Още сега възнамеряваше да прибере тези мокасини в чантата си, за да не рискува утре сутрин историята от днес да се повтори. Пресегна се към дъното на дрешника, бръкна в джоба на шлифера си и извади една безформена обувка. В очакване свободната му ръка се озова в другия джоб — първо съвсем спокойно, а после вече трескаво. Накрая сграбчи шлифера и го опипа целия. После коленичи и започна да рови сред обувките, акуратно подредени на пода на дрешника.
Накрая се изправи, втренчен в смачканата мокасина, която държеше. Отново си представи как я дърпа от десния крак на Ванджи. Дясната обувка.
Обувката, която държеше в момента. Започна да се смее истерично — резки, натрапчиви звуци, изкривени от мрачната ярост, която го връхлетя. След цялата тази опасност, след позорното пълзене из паркинга като куче, което души, за да долови някаква миризма, той я беше оплескал здравата.
По някакъв начин в тъмнината, може би в мига, в който се беше свил в храстите, когато в паркинга шумно навлезе онази кола, обувката беше изпаднала от джоба му. Обувката, която тогава си мислеше, че е намерил, беше същата, която преди това беше у него.
А някъде смачканата, изтърканата, грозната лява мокасина, която носеше Ванджи Луис, очакваше да бъде намерена, за да насочи следите към него.
15
И Кейти си беше нагласила радио часовника за шест часа, но беше съвсем будна много преди преднамерено бодрият глас на говорителя от CBS да й пожелае добро утро. Спа неспокойно. Няколко пъти почти скачаше, изплашена от неясен, тревожен сън.
Винаги намаляваше термостата през нощта. Като трепереше, сега изтича да го нагласи отново, после бързо си направи кафе и си занесе чашата на горния етаж. Облегната на възглавниците, добре увита в дебелото одеяло, тя нетърпеливо отпи, когато горещата чаша започна да сгрява пръстите й.
— Така е по-добре — измърмори Кейти. — И какво изобщо става с мен?
Старинният гардероб „Уилямсбърг“ с овално огледало в средата се падаше точно срещу леглото. Тя се взря в него. Косата й беше разчорлена, тъмнокафяво петно на фона на калъфките с цвят на слонова кост и лек набор с дупчици по края. Синината под окото й вече бе станала морава с жълтеникав оттенък. Очите й бяха подути от сън. Дълбоки сенки подчертаваха изпитото й лице. Както би казала мама, приличам на нещо, довлечено от котката, помисли си тя.
Но въпросът не беше само в начина, по който изглеждаше. Нито в болките по цялото тяло, последица от катастрофата. Измъчваше я потискащо предчувствие за нещо лошо. Нима снощи отново беше сънувала този странен, ужасен кошмар? Не можеше да каже със сигурност.