Кейти се изчерви, осъзнавайки, че той е наясно с начина, по който тя го оглеждаше, и това далеч не му доставяше удоволствие. Седна бързо и за да наложи тон на разбирателство, му благодари за телефонното обаждане.
Той възрази:
— Бих искал да имате за какво да ми благодарите. Ако бяхте казали на лекаря от спешното отделение, че сте моя пациентка, той щеше да ви даде стая в западното крило. Много по-удобна, уверявам ви, но със същия изглед — добави той.
Кейти беше започнала да рови в чантата си за бележник и нещо за писане. Сега бързо вдигна поглед.
— Изглед… Всичко би било по-хубаво от онова, което ми се стори, че видях онази нощ. Защо…
Наложи си да спре. Бележникът, който стискаше в ръка, й напомни, че е тук по работа. Какво щеше да си помисли той за нея, ако я чуе да говори за кошмари? Както седеше на този твърде нисък и мек стол, тя несъзнателно се помъчи да изправи гръб.
— Докторе, ако не възразявате, нека първо да поговорим за Ванджи Луис — усмихна се тя. — Мисля, че поне за няколко минути ще си сменим ролите. Сега аз ще задавам въпроси.
Изражението му стана сурово.
— Бих искал да си бяхме сменили ролите по друга, по-приятна причина. Горкото момиче. Откакто разбрах, не съм в състояние да мисля за нищо друго.
Кейти кимна.
— Аз познавах Ванджи съвсем бегло и трябва да кажа, че реагирах по същия начин. А сега, става въпрос за обичайна практика, разбира се, но след като няма оставено писмо, от прокуратурата държим на сведения за психическото състояние на жертвата. — Тя направи пауза и после попита: — Кога за последен път видяхте Ванджи Луис?
Той се облегна назад. Сплете пръсти на гърдите си, с което показа безупречно поддържан маникюр. Заговори бавно:
— Беше миналият четвъртък вечерта. Държах госпожа Луис да идва на консултации поне веднъж седмично, тъй като бе навлязла във втората половина на бременността си. Картонът й е тук.
И той посочи към кафявата папка на бюрото си. Отгоре имаше етикет: ЛУИС, ВАНДЖИ. Съвсем безлично, помисли си Кейти, просто нещо, което напомняше, че точно преди една седмица Ванджи беше лежала в помещението за прегледи, съседно на този кабинет, за да й бъде премерено кръвното налягане и да бъдат чути тоновете на бебето.
— Какво беше физическото и емоционалното състояние на госпожа Луис?
— Нека първо характеризирам физическото й състояние. Беше тревожно, разбира се. Имаше опасност от токсична бременност, която аз следях изключително внимателно. Но, виждате ли, всеки допълнителен ден износване на плода увеличаваше шансовете му за оцеляване.
— Съществуваше ли възможност да износи бебето до определения термин?
— Изключено. Всъщност миналия четвъртък аз предупредих госпожа Луис, че е много възможно в рамките на следващите две седмици да ни се наложи да я вземем в болница и да предизвикаме преждевременно раждане.
— Тя как реагира на това?
Той се намръщи.
— Очаквах госпожа Луис да се тревожи за живота на детето. Но истината е, че колкото повече приближаваше самото раждане, то я изпълваше с нарастващ ужас. Поне аз бях с това усещане. Даже ми е минавало през ума, че е като малко момиченце, което иска да си играе на семейство, но би се ужасило, ако куклата му се превърне в истинско бебе.
— Разбирам — каза Кейти, като драскаше замислено в бележника си. — И все пак Ванджи проявяваше ли признаци на явна депресия?
Доктор Хайли поклати глава.
— Не съм констатирал такива. Мисля, че на този въпрос най-добре ще ви отговори доктор Фукито. Той я видя в понеделник вечерта и е много по-компетентен в разпознаването на симптомите на депресия, дори и когато не са ясно изразени. Моето общо впечатление е, че тя бе започнала да се поддава на непрестанно нарастващ ужас от раждането.
— Един последен въпрос — продължи Кейти. — Кабинетът ви е точно до този на доктор Фукито. В някакъв момент в понеделник вие видяхте ли госпожа Луис?
— Не.
— Благодаря ви, докторе. Бяхте много отзивчив. — Тя пусна бележника обратно в чантата си. — Сега е ваш ред да задавате въпроси.