Този проблем ангажира мисълта на Гъртруд през шестте мили, които трябваше да измине с колата си до апартамента на Една. Но все още не бе готова с отговора, когато навлезе в паркинга за гости зад нейната секция и заобиколи към входната й врата.
Лампите светеха. Въпреки че завесата беше спусната, Гъртруд забеляза светлина, която идваше от всекидневната и малката трапезария. Когато приближи вратата, отвътре долови приглушени гласове. Телевизорът, разбира се.
За момент я обзе раздразнение. Наистина щеше да се ядоса, ако намери Една да си седи тихо и спокойно на канапето и дори да не благоволява да вдига телефона. Тя, Гъртруд, беше свършила своето, беше прикрила отсъствието й и сега беше шофирала цели шест мили, за да се увери, че приятелката й не е в беда.
Гъртруд натисна звънеца и чу как звънна два пъти. Изчака малко и въпреки че слушаше напрегнато, не долови забързани към вратата стъпки, нито познатия глас, който да извика: „Идвам“. Може би Една точно си плакне устата. Вечно се страхуваше, че някой от двамата лекари може да се отбие да й остави спешна работа. Беше се случвало няколко пъти, когато Една отсъстваше от болницата. Точно тогава доктор Хайли беше разбрал за нейния проблем.
Успокоителният звук от стъпки или глас все така не се чуваше. Докато натискаше отново звънеца, Гъртруд усети, че я побиват тръпки. Може да е заспала. Беше толкова студено. Самата тя копнееше да си е у дома. След като натисна звънеца четири пъти, раздразнението й премина и отстъпи място на тревогата. Нямаше какво повече да се мотае, нещо не беше наред и тя трябваше да влезе в апартамента. Домакинът, господин Крупшак, живееше точно отсреща през двора. Без да се бави, Гъртруд отиде у тях и му разказа цялата история. Той точно вечеряше и изглежда се подразни, но жена му Гейна се пресегна и взе връзката ключове, окачена на пирона над умивалника.
— Ще дойда с теб — каза тя.
Двете забързаха обратно през двора.
— Една е истинска приятелка — каза Гейна Крупшак. — Понякога вечер се отбивам при нея и двете си пийваме заедно. Моят мъж хич не понася алкохол, даже и вино. Точно снощи минах някъде към осем. Пийнах си с нея един „Манхатън“ и тя ми каза, че някаква пациентка, която много харесвала, се самоубила.
Двете жени бяха на малката веранда, през която се влизаше в апартамента. Жената на домакина премяташе връзката с ключове.
— Този е — измърмори тя, мушна ключа в ключалката и го завъртя. — Бравата има ей тук една дреболия… дето трябва малко да се размърда.
Ключалката щракна и докато говореше, Гейна отвори вратата.
В същия миг двете жени видяха Една: просната на пода, с подгънати под тялото крака. Синият й халат беше разтворен и под него се виждаше памучната й нощница. Сивеещата й коса се беше слепнала около лицето, очите й бяха изцъклени, а на темето си имаше засъхнала кръв, която изглеждаше като тъмночервена корона.
— Не… не! — Гъртруд усети как гласът й се извисява и преминава в писък, но не беше в състояние да го контролира. Затисна уста с кокалчетата на ръката си.
Гейна Крупшак едва успя да изрече:
— А снощи седях тук заедно с нея. И… — гласът на жената се прекърши, — тя беше доста зле… знаете какво искам да кажа… как й ставаше на Една… и все говореше за онази пациентка, която се самоубила. После се обади на съпруга й — Гейна започна да хлипа, — а ето че сега и самата Една е мъртва!
21
Крис Луис беше застанал до родителите на Ванджи вдясно от ковчега и безмълвно приемаше съболезнованията на приятели и познати. Когато им се обади за смъртта й, те се съгласиха тялото да бъде изложено само за роднини, на другата сутрин да бъде опелото и след това — погребението в най-тесен семеен кръг.
Вместо това, когато пристигна в Минеаполис следобед, той установи, че бяха уредили тялото да бъде изложено за посетители вечерта, а на другия ден, след службата в параклиса щеше да бъде съпроводено до гробищата от официален кортеж.
— Толкова много приятели ще искат да се сбогуват с малкото ни момиченце. Като си помисля, че преди два дни все още е била жива, а сега вече я няма… — ридаеше майка й.
Нима беше едва сряда? Крис имаше чувството, че бяха минали седмици, откакто се озова в тази кошмарна сцена в спалнята. Вчера сутринта.
— Милото ни дете, нали изглежда чудесно? — питаше майка й някакъв посетител, който току-що се бе приближил до ковчега.
„Малкото ни момиченце, милото ни дете.“ Само ако я беше оставила да порасне, помисли си Крис, всичко можеше да бъде толкова различно. Враждебността им към него беше овладяна, но се таеше под повърхността, готова да изригне.