— Извинете, доктор Сейлъм получи ли съобщението ми да ми позвъни? Аз съм доктор Каръл.
Гласът на жената прозвуча странно несигурен.
— Ще проверя, сър.
Докато чакаше, Ричард се пресегна и включи телевизора. Новините от мястото на събитието току–що бяха започнали. Камерата се насочи към Сентръл Парк Саут, Ричард наблюдаваше безмълвен как силуетът на хотел „Есекс Хаус“ се очерта на екрана, постепенно ставаше все по-ясен и накрая застина в едър план. Точно когато телефонистката каза: „Свързвам ви с нашия управител“, Ричард чу репортерката Глория Рохас да казва:
— Тази вечер в престижния хотел „Есекс Хаус“, където в момента се провежда годишната конференция на Американската медицинска асоциация, доктор Емет Сейлъм, изтъкнат акушер-гинеколог от Минеаполис, Минесота, скочил или паднал от прозореца на стаята си, вследствие на което починал.
41
Джоун Мур седеше разсеяно до телефона.
— Кей, в колко часа каза, че ще се обади? — попита тя. Гласът й трепереше и тя прехапа устни.
Другата млада жена я погледна съчувствено.
— Обясних ти, Джоун. Звънна около единадесет и половина тази сутрин. Каза, че довечера ще се свърже с теб и че трябва да чакаш да ти се обади. Стори ми се ужасно разстроен.
Внезапно се разнесе настоятелният звук на входния звънец, който накара и двете да подскочат на столовете си. Кей каза:
— Аз не очаквам никого.
Някакъв инстинкт накара Джоун да се втурне към вратата и да я отвори.
— Крис… о, господи, Крис! — Тя го прегърна. Той беше смъртно блед, със зачервени очи и когато го притисна до себе си, се олюля. — Крис, какво има?
— Джоун, Джоун! — гласът му беше почти ридание. Жадно я пое в обятията си. — Не зная какво става. Има нещо съмнително около смъртта на Ванджи, а сега единственият човек, който можеше да ни каже нещо за това, също е мъртъв.
42
От „Есекс Хаус“ възнамеряваше да се прибере направо вкъщи, но след като излезе от паркинга и потегли нагоре по Уестсайд Хайуей в потока на натовареното движение, той промени решението си. Беше ужасно гладен. През целия ден не беше сложил хапка в устата си. Никога не ядеше, преди да оперира, а обаждането на Сейлъм дойде точно когато се канеше да излезе за обяд.
Тази вечер не искаше да губи време, за да си приготвя нещо за ядене. Ще отиде в „Карлайл“. По-късно, ако изобщо се стигнеше до въпроса къде е бил по това време, можеше спокойно да им заяви, че е ходил до Ню Йорк. Метр д’отелът щеше да увери полицията, че доктор Едгар Хайли е чест гост и ценен патрон.
Ще си вземе пушена сьомга, сос виши, вратна агнешка пържола… Устата му се напълни със слюнка. След като всичко свърши, внезапното ужасно изчерпване на енергия трябваше да се възстанови. Оставаше и утрешният ден. След смъртта на Катлийн де Мейо неминуемо щеше да има щателно разследване. Но нейният предишен гинеколог се беше пенсионирал и живееше другаде. Никой нямаше да изникне от миналото със стара анамнеза, за да го предизвиква.
И тогава щеше да бъде в пълна безопасност. Сега всички лекари, присъстващи на конференцията на АМА, вероятно обсъждаха статията в „Нюзмейкър“ и проекта за забременяване „Уестлейк“. Естествено техните критики щяха да носят белега на завистта. Но въпреки това щяха да му предложат да говори на някой от предстоящите семинари. Вече се намираше на пътя към обществената слава и признание. А Сейлъм, който можеше да го спре, беше мъртъв. Нямаше търпение да прегледа папката с анамнезата на Ванджи, която беше взел от Сейлъм. Щеше да включи информацията в собствения си архив. Тази история на заболяването щеше да бъде безценна в бъдещата му изследователска работа.
Последната нова пациентка тази сутрин. Тя щеше да бъде следващата. Спря на улицата пред „Карлайл“. Почти шест и половина. Паркирането беше разрешено от седем. Дотогава просто щеше да изчака в колата. Това щеше да му даде възможност да се успокои.
Чантата му беше заключена в багажника. Папката на Ванджи, преспапието и обувката бяха вътре. По какъв начин да се отърве от последните две? Къде да ги хвърли? Който и да е от препълнените контейнери за боклук в този град щеше да свърши работа. Никой нямаше да ги намери. Щяха да ги приберат сутринта, заедно с тоновете боклук, който се натрупваше всеки двадесет и четири часа в този осеммилионен град, потънал в миризмата на гниеща храна и разпилени вестници…