Щеше да го направи на път за вкъщи, под прикритието на мрака, без някой да го забележи.
При мисълта за това колко добре вървеше всичко, го обзе ведро чувство, което внезапно го накара да изпъне гръб. Леко се приведе и погледна в огледалото за обратно виждане. Кожата му блестеше, сякаш всеки момент от порите му щеше да избие пот. Клепачите и лицето му точно под очите започваха да подпухват. Косата му все още не оредяваше, но вече беше пронизана от едва забележими сребърни нишки… Остаряваше. Трудно доловимите промени, които започваха след средата на четиридесетте, при него вече бяха факт. Беше на четиридесет и пет години. Достатъчно млад все още, но и стигнал времето, в което беше длъжен да си даде сметка за бързо отлитащите години. Дали искаше да се ожени отново? Желаеше ли да има собствени деца? Беше ги очаквал от Клер. Когато не се появи ха, направи изследвания на спермата си, установи изненадващо нисък процент на активност и тайно се обвини за неспособността на Клер през всичките тези години да забременее. Докато накрая разбра, че тя го беше измамила. Не възразяваше да има дете от Уинифред, но когато сключиха брак, тя на практика беше преминала детеродната възраст. След като стана подозрителна към него, той вече не си правеше труда да я докосва. Когато възнамеряваш да елиминираш някого, за теб той вече е мъртъв, а сексът е за живите.
Но сега? Млада жена, по-млада, а не като Клер или Уинифред. Клер, която високомерно го унижаваше с подигравателни реплики относно аптеката на баща му. Уинифред, вечната добродетелна, с нейните каузи и благотворителности. Сега той се нуждаеше от млада жена, която не само да притежава положение в обществото, но и да обича да се забавлява, да пътува, да общува.
Той мразеше тези неща. Знаеше, че не може да скрие презрението си към тях. Имаше нужда някой да върши всичко това вместо него, за да поддържа имиджа му. Един ден ще може да работи свободно, без да бъде принуден да се крие. Един ден ще получи славата, която му се полага. Един ден глупаците, които твърдяха, че това, което иска да направи, е невъзможно, ще бъдат принудени да признаят неговия гений. Часът беше седем. Излезе от колата и внимателно я заключи. Измина пеша разстоянието до входа на „Карлайл“, облечен в тъмносин костюм и кашмирено палто, с лъснати до мек блясък обувки и гладко сресани посребрели по краищата коси, сякаш недокоснати от мразовития нощен вятър.
Портиерът отвори вратата и я държа, докато влезе.
— Добър вечер, доктор Хайли. Доста лошо време, нали, сър?
Той кимна, без да отговаря, и влезе в залата. Ъгловата маса, която предпочиташе, беше запазена, но метр д’отелът бързо премести очакваните клиенти на друга и лично го отведе до обичайното му място.
Виното го затопли и успокои. Вечерята му предостави силата, която очакваше. Чашката кафе и конякът го върнаха към пълното равновесие. Мисълта му беше ясна и остра. Още веднъж прецени всяка стъпка от процедурата, която щеше да доведе до смъртта на Кейти де Мейо вследствие на обилен кръвоизлив.
Всякакви грешки бяха изключени.
Точно подписваше чека си, когато салонният управител дойде на неговата маса с непривично бързи стъпки и явно много притеснен.
— Доктор Хайли, опасявам се, че възникна проблем.
Пръстите му стиснаха писалката. Той вдигна поглед.
— Сър, някакъв младеж бил забелязан да рови в багажника на колата ви. Портиерът го видял точно когато успял да го отвори. Преди някой да може да го спре, откраднал една чанта. Полицаите са отвън. Те смятат, че е бил някой наркоман, избрал колата ви заради означенията, че сте лекар.
Усещаше устните си като гумени. Не беше способен да изрече нито дума. Мислено сканира съдържанието на чантата: окървавеното преспапие, медицинската документация с имената на Сейлъм и Ванджи, написани на етикета, мокасината на Ванджи.
Когато заговори, гласът му беше учудващо овладян:
— Полицията смята ли, че чантата ми ще бъде намерена?
— Аз също им зададох този въпрос, сър. Опасявам се, че просто не знаят. Младежът може да я хвърли на няколко пресечки оттук, след като вземе отвътре онова, което му трябва, а може и повече да не я видите. Само времето ще покаже.
43
Преди да си легне, Кейти си приготви една чанта, в която сложи нещата, необходими за престоя й в болницата. Тя се намираше на средата на пътя между прокуратурата и дома й, тъй че щеше да бъде излишно губене на време утре да се връща специално за нещата си. Осъзна, че ги прибира с някакво особено съзнание за неотложност. Толкова щеше да се радва веднъж завинаги да приключи с това. Тягостното усещане за физическо неразположение я изтощаваше и умствено, и емоционално. Тази вечер, когато тръгна за Моли, тя беше почти весела. А сега се чувстваше изоставена, отмаляла, потисната. Проблемът беше само физически, нали? Или натрапчивата мисъл, че Ричард може би има връзка с друга жена, допринасяше за това чувство на потиснатост?