Кейти се изправи. Нямаше значение дали съдията чувстваше, че присъдата е погрешна, истината беше, че тя изгуби това дело. Не успя да се справи достатъчно добре. По-скоро почувства, отколкото видя победоносната усмивка, която й отправи адвокатът на обвиняемите. Огромна, пареща буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да преглътне. Всеки миг щеше да избухне в сълзи. Тези двама престъпници щяха да бъдат освободени и да се върнат на улицата в резултат на справедливост, която бе просто оскърбителна. А едно мъртво момче бе заклеймено като престъпник.
Тя прибра записките в куфарчето си. Може би ако цялата седмица не се бе чувствала толкова ужасно, щеше да се представи по-добре. Вероятно ако беше взела мерки за тези кръвоизливи преди една година, вместо да закъснява и да отлага решаването на проблема с този свой детински страх от болници, нямаше и да катастрофира в понеделник вечерта.
— Обвинението, ако обичате, елате при съдията.
Тя вдигна поглед. Съдията й правеше знак да се приближи. Отиде при него. Публиката вече опразваше залата. Тя дочу радостни писъци, когато братята Одендол прегърнаха своите дъвчещи дъвка приятелки без сутиени.
— Ваша светлост — Кейти успя да овладее гласа си.
Съдията се надвеси напред и прошепна:
— Не си позволявай да униваш, Кейти. Ти доказа този случай. След месец-два малките негодници ще бъдат отново тук по други обвинения. И двамата го знаем, но следващия път няма да ти се измъкнат.
Кейти се помъчи да се усмихне.
— Ето от това се страхувам — че ще се върнат. Бог знае какви злини ще извършат, преди да ги притиснем. Все пак благодаря ви, господин съдия.
Тя излезе от съдебната зала и се върна в кабинета си. Морийн я посрещна с поглед, изпълнен с надежда. Кейти поклати глава и видя как на лицето й се изписа съчувствие. Само сви рамене:
— И какво можеше да направиш?
Морийн я последва в кабинета й.
— Господин Майерсън и доктор Каръл имат съвещание. Наредиха никой да не ги безпокои. Но ти, разбира се, можеш да влезеш.
— Не. Сигурна съм, че става въпрос за случая „Луис“, а точно сега не мога да бъда от полза нито на тях, нито на когото и да било друг. Ще наваксам в понеделник.
— Добре, Кейти. Съжалявам за присъдата на Одендол, но се опитай да не я приемаш толкова тежко. Наистина изглеждаш зле. Мислиш ли, че ще можеш да шофираш? Да не ти се вие свят?
— Не, наистина, а освен това не отивам далеч. Ще карам само петнадесет минути и после няма да мръдна до неделя.
Докато вървеше към колата си, Кейти потръпна. По-рано същия следобед температурата се беше вдигнала докъм четири градуса, но сега отново падаше. Влажният въздух проникваше през широките ръкави на червеното й вълнено палто, което я обгръщаше доста свободно, пронизваше тънкия й чорапогащник. Помисли си с копнеж за собствената си стая, за леглото си. Колко щеше да бъде прекрасно, ако можеше сега да се прибере, просто да си легне с грейката и да спи непробудно през целия уикенд.
В приемното отделение на болницата вече бяха получили нейните попълнени формуляри. Служителката беше енергично приветлива.
— Боже мой, госпожо Де Мейо, явно наистина си ви бива. Доктор Хайли ви е дал спалнята от първи апартамент на третия етаж. Все едно, че сте на почивка. Няма и да си помислите, че сте в болница.
— Той спомена нещо подобно — измърмори Кейти. Не възнамеряваше да споделя ужаса си от болници с тази жена.
— Там може и да ви стане малко самотно. На този етаж има само три апартамента, а двата от тях в момента са свободни. Доктор Хайли поръча да ремонтират всекидневната от вашия апартамент. Защо, не зная. Подновяваха я преди по-малко от година. Но, все едно, тя и бездруго няма да ви трябва. Ще бъдете тук до неделя. Ако искате нещо, трябва само да натиснете звънеца. Сестрите от втория етаж се грижат и за пациентките от третия. Те и бездруго са все на Доктор Хайли. Сега ето инвалидната количка. Просто седнете и ние бързо ще ви откараме на третия етаж.
Кейти я погледна смаяно:
— Не искате да кажете, че сега трябва да използвам инвалидна количка, нали?
— Такъв е правилникът в болницата — каза твърдо служителката от приемното.
Джон в инвалидна количка отива на химиотерапия. Тялото му се сгърчва, а тя го наблюдава как умира. Отслабващият му глас, унилият му хумор, когато доближи количката до леглото му: „Сведи се, колеснице моя, дошла да ме отведеш у дома.“ Антисептичната миризма на болница.