— Пак заваля сняг, но ще премине в дъжд. Ужасна нощ, да си само в леглото.
— Моля ви, дръпнете завесите и вдигнете прозореца два-три пръста. Обичам в спалнята ми да има свеж въздух.
— Разбира се. Да ви угася ли лампата, госпожо Де Мейо?
— Да, моля. — Искаше само да спи.
— Лека нощ, госпожо Де Мейо.
— Лека нощ. О, колко е часът, моля?
— Едва осем.
— Благодаря ви.
Сестрата излезе от стаята. Кейти затвори очи. Минутите минаваха. Дишането й стана равномерно. В осем и половина тя не долови тихото изщракване, когато някой натисна дръжката на вратата към хола.
55
Гъртруд и Гейна Крупшак се трудеха над печеното, което беше приготвила Гейна. Гъртруд с благодарност се поддаде на увещанията й да си вземе втора порция, а после и голямо парче домашен шоколадов кейк.
— Аз обикновено не ям много — извини се тя, — но не съм сложила хапка в устата си, откакто намерихме тялото на горката Една.
Гейна кимна с печално изражение. Съпругът й взе чашата си с кафе и чинията с десерта.
— Играят „Никс“ — обяви той. — Смятам да гледам.
Резкият му тон не беше неучтив. Той се настани във всекидневната и включи телевизора.
Гейна въздъхна.
— „Никс“… „Метс“… „Джайънтс“… Сезон след сезон. Но от друга страна поне си е тук. Хвърлям поглед към другата стая и ето ти го. Или като си идвам от бинго, зная, че няма да се прибера в празен дом като горката Една.
— Така си е. — Гъртруд си помисли за собствения си самотен дом, но после се сети за най-голямата си внучка: „Бабче, защо не дойдеш на вечеря?“ или „Бабче, ще си бъдеш ли у дома в неделя? Смятаме да наминем да те видим.“ Можеше и да бъде много по-зле.
— Май трябва да отидем и да погледнем апартамента на Една — каза Гейна. — Ти не се притеснявай… искам да кажа, пийни си още кафе или си вземи друго парче кейк.
— А, не, не. Да тръгваме. Неприятно ми е някак, ама няма как.
— Ще взема ключа.
Избързаха през двора. Още преди да станат от масата, отново заваля сняг, примесен с дъжд. Гейна зарови брадичка в яката на палтото си. Мислеше си за чудесното палто на Една — имитация на леопардова кожа. Може би тази нощ щеше да го отнесе у дома. Беше си нейно.
В апартамента двете жени се смълчаха. Прахът, който използваха детективите, за да снемат отпечатъците от пръсти, още личеше по повърхността на масите и дръжките на вратите. Несъзнателно и двете се втренчиха в мястото, където бе лежало сгърченото тяло на Една.
— По радиатора още има кръв — промърмори Гейна. — Гюс сигурно ще го пребоядиса.
Да, помисли си Гъртруд. Да се превъзмогне този кошмар. Знаеше вкуса на внучката си. Освен велуреното канапе на Нан страшно щяха да й харесат и високите кресла със странични облегалки и крака от махагон. Едното от тях всъщност беше люлеещ се стол. Спомни си как Една й бе разказвала, че в детството й креслата били покрити със синьо кадифе и изящна дамаска на листа. Тя ги претапицирала доста евтино, а после непрестанно въздишала: „Никога вече няма да бъдат същите.“
Ако Нан плати за нова тапицерия от кадифе, щяха да станат прекрасни. И тази гравирана маса в стил Чипъндейл. Олтмън имаше същите в галерията за репродукции. И струваха цяло състояние. Разбира се, тази бе доста повредена, но съпругът на Нан можеше да реставрира всичко. О, Една, помисли си Гъртруд, ти беше по-умна от всички нас. Ти знаеше стойността на нещата.
Гейна беше отишла в дрешника и сега сваляше от закачалката палтото от изкуствена леопардова кожа.
— Една ми го беше дала на заем миналата година — каза тя. — Щяхме да ходим с Гюс на едно увеселение. Страшно ми харесва.
Не им отне много време да си поделят останалите вещи в апартамента. Гейна не прояви особен интерес към мебелите; онова, което не желаеше за себе си Гъртруд, оставаше за Армията на спасението; но Гейна остана очарована, когато Гъртруд й предложи да вземе сребърните прибори и порцелановия сервиз. Решиха, че дрехите на Една също ще останат за Армията на спасението. И двете бяха по-високи и по-слаби от нея.
— Ами… май че това е всичко — въздъхна Гейна. — С изключение на бижутата. Но полицията скоро ще ни ги върне. Ти взимаш пръстена, на мен тя остави брошката.
Бижутата. Една ги държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Гъртруд си спомни за вторник вечерта. Това беше чекмеджето, което беше понечил да отвори доктор Хайли.
— Сега си помислих — каза тя, — че изобщо не сме поглеждали там. Нека се убедим, че не сме забравили нищо.