Джим бе забил поглед в ръцете си.
— Имаш предвид дали е възможно Лиз да е имала връзка с друг? Не. Бих заложил живота си и душата си за това.
— В такъв случай какво ще кажеш за изкуствено осеменяване? — попита Ричард. — Доктор Хайли е експерт по въпросите на оплождането.
— Двамата с Лиз сме обсъждали тази възможност — каза Джим. — Отхвърлихме я още преди години.
— Може ли Лиз да е променила решението си и да не ти е казала? Вече не е толкова необичайно. По този метод всяка година в Съединените щати се раждат около петнадесет хиляди бебета.
Джим бръкна в джоба си и извади портфейла си. Отвори го и показа на Ричард две снимки на тях двамата с Лиз и бебето. На първата Мариан беше още съвсем бебе — очичките й бяха почти затворени. Втората беше скорошна. Контрастът между цвета на кожата и очите на родителите и детето беше безспорен. Джим каза:
— Годината преди Лиз да забременее, ние разбрахме, че за нас е почти невъзможно да си осиновим дете. Двамата с Лиз тогава обсъдихме възможността за изкуствено осеменяване. И двамата решихме, че сме против, но аз бях по-категоричен от нея. Когато се роди Мариан имаше светлокестенява коса и сини очи. Много бебета след раждането си най-напред имат сини очи, а после цветът им се изменя и става като на родителите им. В този смисъл едва през последните няколко месеца пролича, че има нещо съмнително. Не че това ме интересува. За нас детето е всичко. — Той погледна Ричард. — Жена ми дори няма да си помисли да излъже. Тя е най-честният човек, когото познавам. Миналия месец реших да й помогна. Казах й, че не съм бил прав за изкуственото оплождане, че мога да разбера защо хората биха прибегнали до него.
— И тя? — попита Ричард.
— Знаеше какво имах предвид, разбира се. Каза, че ако съм смятал, че можела да вземе подобно решение, без да ми каже, изобщо не съм разбирал нашите взаимоотношения. Аз й се извиних, заклех се, че не съм имал това предвид, как ли не се опитвах да я убедя. Накрая тя ми повярва. — Той се взря в снимката. — Но, разбира се, аз бях убеден, че лъже.
— Или пък просто не е наясно какво й е сторил Хайли — каза Ричард сухо.
57
Дани Дука се носеше на зигзаг по Трето Авеню към Петдесет и пета и Второ, където беше паркирал колата. Жената се сбогува с портфейла си точно когато той се качи на ескалатора. Чу виковете й: „Този мъж, ей този тъмнокосият… току-що ме ограби.“
Той успя да се шмугне между стената от жени на партера на „Алегзандърс“, но онази кучка от ескалатора се втурна след него към вратата, като го сочеше и крещеше. Охраната вероятно щеше да го преследва.
Само да се добере до колата си. Не можеше да се отърве от портфейла. Беше натъпкан със стотачки. Беше ги мярнал и се нуждаеше от едно питие.
Беше добра идея да отиде в отделението за кожени палта на „Алегзандърс“. Жените там ходеха с пари в брой. Твърде много време беше необходимо, за да се осребри някой чек или кредитна карта. Установи го още като гимназист, докато работеше там.
Тази вечер беше навлякъл престилка, с която изглеждаше като момче от склада. Никой не му обърна внимание. Жената имаше от ония големите плоски ръчни чанти без цип. Държеше я само за едната дръжка, докато ровеше из закачалката с палтата. Беше му съвсем лесно да й грабне портфейла.
Дали го преследваха? Не смееше да погледне назад.
Щеше да привлече вниманието върху себе си. По-добре да се движи в сянката на сградите. Всички бързаха. Беше така противно студено. Вече можеше да си разреши едно питие… много питиета.
Само след минута щеше да се качи в колата. Нямаше повече да бъде човекът, който търчи по улицата.
Щеше да изчезне с колата по моста на Петдесет и девета и да се прибере у дома в Джаксън Хайтс. Щеше да си вземе пиене. Полагаше му се.
Погледна назад. Никой не тичаше. Нямаше полицаи. Миналата вечер беше толкова скапана. Портиерът за малко да го спипа, когато се вмъкна в колата на доктора. И какво получи за риска? В чантата изобщо нямаше наркотици. Някаква папка с медицинска документация, изцапано преспапие и една стара обувка, за бога!
После пък чантата, която дръпна от оная старица. Една кирлива десетачка. Едва успя да се снабди с достатъчно дрога, че да изкара деня. Сега двете чанти бяха на задната седалка. Ще трябва да се отърве от тях.
Вече беше при колата. Отвори вратата и се вмъкна вътре. Никога, никога, колкото и да я закъса, нямаше да се раздели с колата. Ченгетата не очакват да духнеш с кола. Мернат ли те веднъж, почват да проверяват спирките на метрото.