— Ами това? — попита Тейлър и му показа неговата връзка ключове, които бяха използвали, за да влязат в къщата в Мърфи, Северна Каролина.
— А, по-добре ги задръжте, агент Тейлър. Ще ни трябват, за да влезем на онова място.
Хънтър и Тейлър хвърлиха навън часовниците и всичко, което имаха в джобовете си.
— Не се тревожете — каза Лушън. — Сигурен съм, че пилотът ще събере всичко, щом потеглим. Нищо няма да се изгуби. И сега, след като сме започнали, нека да направим същото и с обувките ви. Събуйте ги и ги оставете навън.
— Обувките? — попита Кортни.
— Виждал съм предаватели, скрити в токовете, агент Тейлър. И тъй като вече предадохте доверието ми веднъж, няма да оставя нищо на случайността. Но ако искате да губите още време, няма да чуете възражения от моя страна.
Няколко секунди по-късно ботушите на Хънтър и обувките на Тейлър тупнаха на асфалта до джипа.
Лушън се наведе бавно и погледна краката на Кортни.
— Имате хубави пръсти, агент Тейлър. — Той кимна одобрително. — С червен лак. Цветът на страстта. Интересно. Знаете ли, че е изчислено, че трийсет-четирийсет процента от мъжете смятат за кумир женските крака? Убеден съм, че някои биха убили само за да докоснат красивите пръсти на нозете ви.
Кортни изтръпна от думите му и дръпна назад краката си, сякаш за да скрие.
Лушън се засмя оживено.
— И последно, но не и по значение — продължи той, — хайде да се отървем и от мобилните телефони, а? Всички знаем, че те имат проследяващи джипиес системи.
Колкото и да се ядосваха, Хънтър и Тейлър не можеха да спорят. Лушън все още държеше всички карти в играта. Те се подчиниха и пуснаха телефоните си през прозорците.
Доволен, Лушън се усмихна на Хънтър в огледалото за обратно виждане.
— Мисля, че вече всичко е наред — каза той. — Можеш да включиш двигателя, Робърт.
Хънтър превъртя ключа на стартера и сателитната навигационна система светна на двайсет и един сантиметровия екран на таблото.
— Това няма да ти трябва — рече Лушън. — Няма име на улица или номер. Само черен път.
— И как ще стигнем дотам?
— Аз ще те насочвам. Но първо нека да се разкараме от скапаното летище.
89.
Ейдриън Кенеди дълго гледа екрана на радара в оперативната стая в Академията на ФБР в Куонтико, опитвайки се да реши какво да направи.
— Може да се опитаме да проследим джипиес сигнала на мобилните им телефони — предложи агентът на радарната станция.
Кенеди повдигна рамене.
— Ще пробваме, но този тип е твърде умен. Сети се за копчетата само защото са два нюанса по-тъмни от оригиналните, за бога. Кой забелязва цвета на копчетата на нечия риза?
— Някой, който знае какво да очаква — отговори доктор Ламбърт. — Лушън никога не е очаквал, че ФБР ще се наведе и ще приеме исканията му. Знаел е, че ще опитаме нещо, и е бил готов.
— Точно това искам да кажа. Щом е бил готов за копчетата, не мисля, че има шанс да е позволил на Робърт и агент Тейлър да вземат мобилните си телефони. Дори десетгодишно хлапе знае, че джипиес системата на мобилния телефон е проследима. — Кенеди погледна агента на радарната станция. — Но въпреки всичко опитай.
Агентът отвори на екрана на компютъра вътрешно приложение на ФБР.
— Как се казва агентът? — попита той.
— Кортни Тейлър — отговори Кенеди. — Тя е от Отдела за бихейвиористични науки.
Агентът отново затрака по клавиатурата.
— Намерих я — каза той.
Приложението изброяваше проследимите джипиеси и идентификации на всеки мобилен телефон, даден на агент на ФБР.
— Дайте ми няколко секунди. — Агентът започна трескаво да пише. Момент по-късно на екрана се появи думата «локализира», последвана от три мигащи точки, а след няколко секунди се изписа: «Джипиес идентификацията намерена».
На радарната система светна нова точка.
— Телефонът работи — добави агентът. — Джипиесът предава и това означава, че не е унищожен и батерията все още е в него. Мястото е същото като преди. Те още са на пистата на градското летище в Берлин.
— Или това, или той ги е накарал да оставят телефоните си — каза Кенеди и погледна доктор Ламбърт, който кимна.
— Аз бих постъпил така.
Мобилният телефон в джоба на Кенеди иззвъня. Обаждаше се агент Броуди от Птица две.
— Директоре, нашият пилот току-що се свърза с пилота на Птица едно. Той каза, че колата с мишената е потеглила, но те са оставили куп неща на пистата — мобилни телефони, портмонета, колани, дори обувки. Мишената не рискува.
Кенеди получи отговор на въпроса си.
— Какво предлагате да направим? — попита Броуди. — Щом вече нямаме уши на земята и точно местонахождение на мишената, приземяването може да е твърде рисковано и дори да кацнем, няма как да проследим мишената, без да я видим.