— Добре — каза той.
— Бавно и полека — заповяда Лушън. — Приклекни, сложи пистолета на пода, а после се изправи и го ритни към мен.
Хънтър се подчини.
— Ваш ред е, агент Тейлър — рече Лушън.
Кортни не помръдна.
— Кучко, чу ли какво ти казаха? — попита младежкият глас с неконтролируем гняв.
Лушън вдигна ръце в знак към съучастника си да му даде една минута.
— Много добре знам повечето протоколи на ФБР за полеви правила, агент Тейлър — каза той със спокоен и незаплашителен глас. — Освен това знам, че за някои от тези правила не се допускат абсолютно никакви изключения. На едно от челните места в списъка е правилото, което задължава агентите на ФБР никога да не предават оръжието си на заподозрян или извършител по време на ситуация със заложници.
Тейлър стисна зъби от чувство на безсилие.
— Не бъркайте, агент Тейлър, това не е ситуация със заложници, а ситуация на живот и смърт… за вас и за Робърт. Ако не плъзнете оръжието си към мен, ще умрете. Това не е заплаха, а неизбежност. Вие трябва да направите решителния избор, и то бързичко.
— Зарежи шибаните обяснения, Лушън — изтърси хлапакът. — Да убием тези двама скапаняци и да приключваме.
В гласа му имаше различна нотка, която каза на Хънтър, че той е на ръба и не след дълго ще излезе от равновесие.
— Вие избирате, агент Тейлър — каза Лушън. — Имате пет секунди, четири…
Погледът на Хънтър беше съсредоточен върху напрегнатото тяло на Тейлър.
— Не ставай глупава, Кортни — прошепна той.
— Три, две…
Робърт беше готов да действа.
— Добре — каза Тейлър.
Хънтър издиша шумно.
Тя бавно сложи оръжието си на пода и после го ритна към Лушън.
— А сега, моля, обърнете се — заповяда Лушън.
Те се подчиниха.
До Лушън стоеше жилав и дребен мъж, който държеше полуавтоматичен пистолет «Хеклер и Кох USP-9». По телосложение приличаше на жокей от конни надбягвания. Не беше на повече от двайсет и пет години. Усмивката му беше крива и се местеше в посоката, в която той прегърбваше рамото си, придавайки му несиметричен и заплашителен вид.
Главата му беше обръсната, а сините му очи блестяха с обезпокоителна напрегнатост. Имаше голям, лошо зараснал белег, който се спускаше от дясното ухо до лявата страна на брадичката, пресичайки дясната му буза. Дори от разстояние Хънтър видя, че белегът е направен или с тъп нож, или с парче дебело стъкло.
— Спомняте ли си, когато ви казах, че няма да ми е трудно да си намеря чирак, ако искам? — ухили се накриво Лушън. — Е, исках и точно както казах, изобщо не беше трудно. Позволете да ви представя Призрака. — Той посочи младия мъж с обръснатата глава. — Наричам го така, защото се движи като призрак, толкова леко и безшумно, че няма да го чуете. И благодарение на ръста и изумителната си гъвкавост може да се скрие на места, каквито дори не можете да си представите. — Лушън отмести поглед към кашоните. — Знам, че е трудно за вярване, но Призрака наистина беше в един от тях.
Единият от предните зъби на Призрака беше счупен и на всеки няколко секунди той нервно прокарваше език по неравния ръб. Това му придаваше много нервен вид, сякаш всеки момент ще изгуби контрол.
— Харесвам я — каза той и похотливо огледа Тейлър, сякаш беше гола. — И има хубави пръсти на краката. Това наистина ми харесва. Да убием само едрия мъжага, а нея да вземем с нас. Може да се позабавляваме.
Кортни не се смути и не отмести очи от Призрака. Гневът в погледа ѝ се сблъска с желанието в неговото изражение.
— А сега трябва да ви помоля за ключовете на тези вериги, агент Тейлър — каза Лушън и вдигна ръце. — Омръзнаха ми.
Кортни се поколеба.
— Кучко, глуха ли си? — злобно изсъска Призрака. — Ключовете. Веднага.
Тейлър не помръдна.
Призрака пристъпи напред и решително вдигна пистолета си. Блясъкът в очите му се засили.
— Няма да играя шибани игрички, кучко. Щом искаш да умреш, нямам нищо против.
— Не — каза Хънтър, пристъпи крачка вдясно и застана между Тейлър и Призрака. Имал беше работа с много психопати през живота си и познаваше безчувствения поглед в очите им, агресивността и безстрашието в гласовете им и напрегнатия и гневен начин, по който се движеха. Призрака беше всичко това и нещо повече. Той говореше сериозно. Щеше да застреля Кортни, без да му мигне окото, и в следващата секунда да забрави за нея. — Почакай. — Хънтър се обърна с лице към Тейлър. — Дай му ключовете, Кортни.