Джефри Дивър
Престъпления с неочакван край. Том 2
Предговор
Моят опит с разказите започва от далечното минало.
Аз бях срамежливо, затворено и не особено общително момче, което нямаше никакво влечение към който и да е спорт и което на всичко отгоре бе страстно привързано към четенето и писането и особено към произведенията на такива майстори на късия разказ като По, О. Хенри, Конан Дойл, Рей Бредбъри.
И когато в гимназията ми беше дадена задача да напиша нещо, аз не се поколебах да опитам силите си в късия разказ. Моите разкази не бяха нито детективски истории, нито научнофантастични приключения, а с високомерието на младостта аз бях създал свой поджанр, в който срамежливи, затворени момчета спасяват надути здравеняци и красиви момичета от нещастия, като подвизите им бяха и помпозни, и силно неправдоподобни, като например поредица алпинистки каскади на героя (действието на разказите се развиваше в околностите на Чикаго, където живеех в момента, а там планини изцяло липсват).
Разказите бяха посрещнати с напълно закономерно раздразнение от учителите ми, които прекарваха дълги часове, запознавайки ни с литературния пантеон на великите ни разказвачи. За техен късмет аз не подлагах дълго на изпитание здравия им разсъдък, защото скоро се отказах от тези свои родени от неудовлетвореността словоизлияния и станах по-настоятелен в усилията си да стана писател, което ме отведе към поезията, писането на текстове за песни, журналистиката и по-късно романите.
Въпреки това аз продължавах да чета с удоволствие разкази в списания като „Елъри Куин“, „Алфред Хичкок“, „Плейбой“ (казаха ми, че това списание имало и снимки), „Нюйоркър“ и различни антологии. Но няколко години след като започнах работата си на писател на свободна практика, един приятел, съставящ антологии, ме помоли да напиша нещо, с което да участвам в поредния му сборник.
Защо не? — казах си аз и се впуснах в това начинание.
За моя изненада установих, че работата ми доставя огромно удоволствие и то по причина, която бе неочаквана за мен. В моите романи аз се придържам към строги правила — макар да обичам да маскирам доброто като зло или обратно и да размахвам пред очите на читателите вероятността за огромно нещастие, в края на краищата доброто си остава добро, а злото — зло и доброто има поне малко превес над злото. Авторът има негласен договор с читателите си и аз се отнасям твърде сериозно към моя, за да си позволя да разочаровам читателя, който е вложил в четенето на моя роман пари, време и емоции, с един мрачен и циничен край.
Но с един разказ от трийсет страници нещата не стоят така. Тук всички уговорки отпадат.
Читателите не са така емоционално ангажирани както при романа. Въздействието на късия разказ не е свързано с проследяването на сюжетните зигзази, в които са въвлечени героите, чиито характери и съдби читателите постепенно опознават и започват да харесват или мразят. Разказите са като куршум от снайпер. Бързи и шокиращи. В разказа аз мога да направя добрия лош, а лошия още по-лош (и което е още по-забавно: истински добрия — истински лош).
Аз открих също така като професионален писател, че ми харесва дисциплината, която изисква късият разказ. Както казвам на моите студенти — много по-лесно е да пишеш пространно, отколкото да пишеш кратко, но тук въпросът е не какво е по-лесно за автора, а какво е по-добре за читателя, а разказът не ни позволява да се отплесваме в ненужни детайли.
Разказите както в този, така и в предишния сборник са изключително разнообразни. Героите им са най-различни като занимания, характери, социален статус и морален облик. Редом с Уилям Шекспир и Шерлок Холмс се нареждат блестящи адвокати и млади полицаи, брутални убийци и изтънчени престъпници. Не ми се иска да говоря повече за разказите от страх да не разкрия по някакъв начин изненадващия обрат на сюжетите. Може би трябва просто да кажа: четете, наслаждавайте се и помнете… не всичко е такова каквото изглежда.
Джефри Дивър
Глава и стих
— Преподобни… мога ли да ви наричам „преподобни“?
Закръгленият мъж на средна възраст със свещеническа якичка се усмихна и кимна.
— Нямам нищо против — каза той.
— Аз съм детектив Майк Силвърмън от Окръжната шерифска служба.
Преподобният Стенли Лансинг кимна и се взря в служебната карта и значката, които слабият детектив с прошарена коса му подаде.
— Някакъв проблем ли има?
— Нищо, което да касае вас, сър. Не пряко, искам да кажа. Но се надявам, че ще можете да ни помогнете в една конкретна ситуация.