Капитанът сви рамене.
— Е, можеш да провериш — каза накрая той, — но само при положение, че не изоставяш другата си работа. Не можем да си позволим да се провалим в този случай. Изгубим ли Пийс, ще ни се стъжни живота.
Местоименията в тези изречения бяха в първо лице множествено число, но онова, което Силвърмън чу, беше определено „ти“, „ти“ и само „ти“.
— Ще се постарая, капитане.
В коридора, на път към кабинета си Силвърмън попита своя партньор:
— Кой лекар е дежурен на повикване в случай на спешност в тайната квартира?
— Не знам, предполагам, че е екип от болницата във Форест Хилс.
— Как така не знаем кой? — тросна се Силвърмън.
— Аз поне не знам.
— Разбери! А след това се мятай на колата и по най-бързия начин отиди до тайната квартира, за да предупредиш охраната, че ако по някаква причина на Пийс му прилошее или му потрябва лекарство, ако ще и да е бинт, веднага да ми се обадят. Не позволявайте на нито едно медицинско лице да го преглежда, освен ако не сте удостоверили със сигурност самоличността му и ако не сте получили моето съгласие.
— Добре.
— После се обади на главния дежурен лекар във Форест Хилс и му кажи да ме уведоми, ако някой лекар, медицински техник или сестра, или който и да е не се яви на работа или се обади, че е болен, или ако в болницата има лекари, които не познава.
Младият мъж се запъти към кабинета си, за да изпълни разпорежданията на Силвърмън, а старшият детектив се върна при собственото си бюро, обади се на колегата си в окръжната шерифска служба в Хамилтън, разказа му какво подозира и добави, че трябва да внимават, ако край Пийс започнат да се навъртат медицински лица.
След това Силвърмън се отпусна на стола, разтри очи и масажира врата си, като през цялото време се убеждаваше, че е прав, че тайното съобщение, оставено от умиращия информатор, сочи към убиец, представящ се за медицински работник. Той отново вдигна телефона и в продължение на няколко часа досажда с въпроси на болниците в окръга дали всички техни служители са на работа и дали знаят къде се намират в момента всички линейки. Наближаваше обяд, когато телефонът му иззвъня.
— Ало?
— Силвърмън! — резкият глас на капитана разсея и последните останки на замаяност, дължащи са на липсата на сън. Детективът застана нащрек.
— Той добре ли е?
— Да. Някой е изстрелял от джип трийсет — четирийсет куршума към прозорците на тайната квартира. Използвали са картечни патрони, които са проникнали през бронираните стъкла. Пийс и охраняващият го полицай били леко наранени от дребни отломки. При нормални обстоятелства щяхме да ги изпратим в болницата, но се сетих за онова, което каза… за убиеца, който ще се представи за фелдшер или доктор, затова си помислих, че е по-добре да докарат Пийс направо тук, в ареста. Ще накарам нашите касапи да ги прегледат.
— Добре.
— Ще го оставим тук ден-два, а после ще го изпратим при федералните в Ронанка Фолс — там имат тайна квартира за защита на свидетели.
— И изпратете човек в приемната на спешното отделение на Форест Хилс, за да провери докторите. Наемникът на Дойл може да си мисли, че ще го изпратим там и ще чака.
— Вече разпоредих — каза капитанът.
— Кога Пийс ще пристигне тук?
— Всеки момент.
— Ще разчистя ареста.
Силвърмън затвори и отново разтърка очи. Как, по дяволите, Дойл беше успял да открие къде се намира тайната квартира? Това беше най-добре пазената тайна в управлението. Все пак, тъй като никой не беше сериозно ранен при нападението, детективът си позволи мислено да се поздрави с потупване по рамото. Неговата теория се потвърждаваше. Стрелецът изобщо не се беше опитал да убие Пийс — желанието му явно е било да нанесе достатъчно поражения на охранявания, за да бъде изпратен в спешното отделение. А след това право в ръцете на наемника на Дойл.
Силвърмън се обади на началника на ареста и уреди задържаните там временно да бъдат преместени в градския полицейски участък, да инструктира охраната и да ги предупреди, че трябва да са абсолютно сигурни в самоличността на лекаря, който ще се погрижи за Пийс и неговия бодигард.
— Вече го направих. Капитанът ми обясни.
Силвърмън се канеше да затвори, когато погледна към часовника. Беше обяд, време да застъпи втората смяна.
— Обясни ли ситуацията на персонала от втората смяна?
— О, забравих. Ей сега ще го направя.
Силвърмън затвори разгневен. Трябваше ли той да мисли за всичко?