— По дяволите — възкликна ректорът Антъни Райс и се обърна към детектива. — Ще трябва да получите съдебна заповед за обиск, да влезете там и…
— Не — прекъсна го Алекс. — Така няма да стане. Ще се наложи да ме оставите аз да го направя. Ако Олдис знае нещо, ще го разбера. Той ми има доверие.
— Нека бъдем реалисти, доктор Шипли. Олдис си играе с вас. Точно това прави. Последния път се измъкна прекалено леко. Може и да не е убил онези студентки от „Дюмант“…
— Не е.
— … но въпреки това се измъкна дяволски леко. Много хора от този колеж, които познават добре Олдис, са убедени, че ръцете му са изцапани с кръв. — Ректорът млъкна и Алекс усети какво се задава. — А също и вашите.
Тя каза, все едно не го е чула:
— Ако знае нещо, скоро ще го науча.
— Може и да нямате толкова време.
„А стига бе, Шерлок!“ — помисли тя. Но вместо да го каже, попита:
— Доколко сте сигурни, че това е имитация на убийствата от „Дюмант“?
Погледът на Блак се плъзна към Райс и ректорът кимна. На бюрото се появиха снимки. Най-горните бяха намачкани и пожълтели, а останалите — гладки, току-що направени. Алекс ги разпръсна и затаи дъх.
Бяха снимки от местопрестъпление. Старите бе виждала и преди, по време на вечерния курс. Зловещи изображения на два празни апартамента. Някой бе написал с тебешир датата върху дъска и я беше поставил в долния ляв ъгъл на обектива: „януари 1982 година“. По стените имаше кървави петна, които приличаха на грубо нарисувана пеперуда или на прочутото петно на Роршах. Снимките бяха от жилищата на двете жертви, докторантки по литература. И двете бяха убити също като Майкъл Танър. Не можеше, а и не искаше да гледа тези снимки.
Погледът й се премести върху по-новите, направени предната сутрин. Направени в дома на Майкъл Танър в другия край на студентското градче. Бяха дигитални, ясни и качествени. Петното на Роршах на стената беше с почти същата форма като на старите снимки, само че цветът му беше яркоален. По пода се виждаха книги, пръснати по същия начин като на предишните местопрестъпления. Море от книги, внимателно и равномерно разпределени из стаята. „Все едно е същата шибана стая — помисли си Алекс. — И същата жертва“.
Но после се сети. Онези двете бяха студентки, а Майкъл беше…
Също студент, но някога, много отдавна. Студент от вечерния курс.
— Идентичен почерк на престъплението — каза Блак и гласът му я върна в реалността. — Убива ги в дома им и покрива телата с книги. Същият тип жертва, с изключение на попа. Същото образование, дори същата програма на обучение: литература със специализация съвременни автори. Сравнете библиотеката на Танър от снимките с апартаментите на студентките от „Дюмант“ и ще видите поразителни прилики. Повече от поразителни.
Млъкна и внимателно зачака реакцията й. После попита:
— Колко добре познавахте професор Танър? — Направи се, че си рови в записките, шумоленето на страниците бе единственият шум в стаята.
. — Доста добре. С Майкъл често се виждахме на научни конференции. Винаги съм го смятала за един от най-блестящите учени в областта на сравнителното литературознание, включително на фона на колегите ми от Харвард.
— Говорил ли е някога с вас за Ричард Олдис? Показвал ли е някакви… симптоми, че е прекалено привързан към курса? Имам предвид по нездравословен начин.
— Не, никога.
— А да ви е пращал имейли? Да сте водили кореспонденция за курса, за Олдис или за убийствата в „Дюмант“?
Алекс поклати глава.
— Всички искахме да забравим това, детектив. Вечерният курс… ни промени. Някои от нас доста дълбоко. Не искахме да се връщаме към него. — Мислите й се зареяха към стария й приятел Даниел Хейдън и случилото се с него. Тя поклати глава, за да се отърси от спомена. — Но то просто стана и няма връщане назад. Никой не искаше да го преживява отново, разберете.
Видя някаква промяна по лицето на Блак, сякаш той си отговори на незададен въпрос. Алекс знаеше кое го е впечатлило. Онези проклети думи, които тиктакаха като часовников механизъм на бомба: „ни промени“. Пак си спомни за срещата си с Олдис тази сутрин и каза:
— Искам да видя библиотеката.
— Невъзможно — отвърна Райс.