— Повикахте ме в Джаспър като ваш парламентьор, ректор Райс, а не ми казвате всичко, което знаете. Това се нарича нечестно предимство.
— Нарича се спазване на процедурата. Разкажете ни повече за Олдис.
— Професорът смята, че Сали Танър е невинна. — Излъга, но си струваше да рискува. Да вървят по дяволите, щом не искат да са откровени с нея. Двамата се спогледаха.
— Говорил ли е наскоро с някой от двамата Танър?
— Ваш ред е — отвърна тя.
Блак въздъхна и каза:
— Костелив орех сте, доктор Шипли.
Тя се усмихна мило.
— Убиецът — продължи Блак — е проучил убийствата в „Дюмант“. И то доста подробно. Наизустил ги е. Не просто се прекланя пред тях, а ги пресъздава. Всичко, до последната извивка на кървавото Роршахово петно, книгите и часа на смъртта на Майкъл Танър — е абсолютно същото.
„Пресъздава ги значи“, помисли си Алекс. От тези думи сякаш й просветна нещо, като че ли я заслепи ярка светлина.
— Олдис знае повече, отколкото споделя — каза Райс, наведе се напред и подпря брадичката си върху дебелите си пръсти. Изглеждаше изнервен и непрекъснато се въртеше, беше пълна противоположност на спокойния методичен Блак. — И знае, че ние го знаем. Но няма да продължим прекалено дълго този танц, доктор Шипли. Предайте му това. Кажете му, че ако е водил кореспонденция с някой, който се е интересувал от убийствата в „Дюмант“, ако по някакъв начин е бил ментор на някого, няма да му се размине. Предайте му това послание, ако обичате.
— Ричард Олдис не реагира добре на послания от временно изпълняващи длъжността ректор — отвърна тя.
Райс почервеня като домат се извърна към прозореца. Вятърът чукаше по стъклото.
Пръв се обади Блак:
— Вече изминаха трийсет и седем часа. Това е прекалено дълъг период при разследване на убийство. Ако не можете да накарате Олдис да се разкрие, тогава ще го направим ние.
— Ще отида при него по-късно тази вечер.
— Ще чакаме доклада ви — каза Блак и се изправи. — А междувременно, доктор Шипли, много мило, че сте при ректор Фиск. Вие и колегите ви. — И се взря в очите й.
Тя стана и той я изпрати до вратата. В коридора я спря.
— Ще ни съобщите, ако разберете нещо интересно по време на престоя си в къщата, нали?
— Разбира се — отвърна тя и понечи да си тръгне.
Той я хвана за ръката.
— Говорят разни неща за Олдис.
Тя го погледна.
— Кои, детектив?
— Хората в Джаспър. Преподаватели, студенти. Казват, че се бил променил. Че не бил същият човек от вечерния курс.
— Нима?
Блак поклати глава.
— Казвам само да внимавате. Може и да си мислите, че познавате Олдис и че през деветдесет и четвърта година сте постъпили правилно. Но този човек… Нямам му доверие, доктор Шипли. Никога не се знае какви номера крои.
— Просто искам да разбера кой е убил приятеля ми — каза тя разгорещено. — Ако Олдис може да ми помогне, а аз смятам, че може, значи трябва го използваме. В момента той е най-добрият ни ресурс. Тази вечер възнамерявам да отида при него и да получа някои отговори.
— Ами ако се окаже, че не е този, за когото го мислите?
— Тогава не заслужавам признанието, че разгадах мистерията на вечерния курс — каза тя, обърна се и закрачи по студения коридор. — И следователно целият ми живот е една измама — подхвърли през рамо.
Курсът
1994
11
Ректорът Стайли Фиск живееше в олющена стара къща във викториански стил, кацнала на хълма над студентското градче. Живееше сам, след като съпругата му, с която бе живял четиридесет години, бе починала предния семестър. Рядко излизаше — ходеше само на тържествени церемонии за прерязвания на ленти и официални благотворителни събития. Иначе си стоеше сам, обикаляше около къщата и наблюдаваше отдалеч колежа, в който някога бе властвал.
Алекс почука на вратата и чу приглушени стъпки, последвани от тихо напевно: „Идвам!“
Вратата рязко се отвори и Стайли Фиск премигна срещу слънчевата светлина. Беше на осемдесет, вече поприведен, но с живи сини очи. Бе облечен във фланела с емблемата на колежа и халат, който висеше от слабите му рамене. Бе известен с ексцентричността си; Алекс забеляза размазан черен грим около дясното му око и си помисли: „И това е човекът, от когото зависи съдбата на Ричард Олдис? Господи!“