— Знам колко ви е трудно да сте въвлечена в това — продължи Фиск.
„Дори не можете да си представите“.
— Но така трябваше да стане. Отговорността ви е голяма и аз ви имам доверие, че ще направите всичко по силите си, без значение колко странно изглежда и колко ще ви е трудно. Ще проследите подсказките, които ви дава Ричард, и ще докажете неговата невинност.
Фиск спря, сякаш е казал всичко, но после изведнъж като че ли му хрумна друга идея.
— Искам да ви покажа нещо — каза той. — Мисля, че то ще разсее тревогите ви.
Заведе я в една стая в дъното на коридора, който й се стори километри дълъг, като коридор на студентско общежитие. Стаята бе съвсем малка. В ъгъла имаше бюро, лампа с абажур пръскаше бледа жълта светлина по стените. А на пода имаше картонени кутии, всичките с надпис „ОЛДИС“.
— Заинтригувах се от положението на Ричард в средата на осемдесетте, малко след като влезе в затвора — каза Фиск. — Един следобед му написах писмо, в което му изказах възхищението си от негово есе за Данте. Имам слабост към „Чистилище“, също като Ричард. И той бе така любезен да ми отговори. С това започна дългогодишната ни кореспонденция.
— Значи го познавате добре?
Виждаше, че старецът мери всяка своя дума.
— Колкото повече опознавах Ричард, толкова повече осъзнавах, че не може да е извършил онези убийства. Просто не се връзва. Усетих родство с този човек, духовна връзка, която дори не мога да обясня. Умът на Ричард… е всепомитащ. Дори не можем да си представим колко. Годините в „Рок Маунтин“ го смекчиха и позамъглиха съзнанието му. Но преди години, когато за първи път му отидох на посещение в затвора, интелигентността му бе неизмерима. Ето, вижте.
Извади от една кутия купчина изрезки от вестници и ги пръсна на малкото бюро.
— Това са „фактите“ за неговите престъпления — продължи старецът. — Но искам да обърнете внимание на две неща, докато четете. Да ги наречем несъответствия. Първо, вижте какво казват за него колегите му от „Дюмант“.
— А второто?
Фиск се усмихна.
— Ще се сетите и сама. Вие сте будно момиче. Намерихте книгата, нали?
Алекс започна с най-старата изрезка — от януари 1982 година. В статията се разказваше за ужасното убийство на студентка. Шона Уитли била нападната най-вероятно с брадва и жестоко обезобразена, „направо да ти се обърнат червата“, както се бе изразил авторът. Върху лицето й била поставена една-единствена книга: „Спиралата“ на Фолоус. В статията бяха цитирали приятеля на момичето („Не знам що за чудовище би причинило нещо такова на друго човешко същество“) и председателя на борда на университета „Дюмант“ („Ще вложим всичките си сили, за да спрем този извратен тип“). До приключването на броя заподозрени не бяха разпитвани.
Втората статия беше от следващия ден. Намерено бе второ тяло. Абигейл Мъри, друга студентка, убита в квартирата си в студентското градче. Оръдието на престъплението е отново брадва; извършено е също по особено жесток начин и пак върху лицето на момичето е поставена книга, този път „Златното мълчание“ на Фолоус.
В следващата изрезка се разказваше за опитите убиецът да бъде заловен. Бяха употребени всички вестникарски клишета, с които се описват неразкритите престъпления. Няма заподозрени, съществуват съвсем малко улики и „Дюмант“ е в истерия. Алекс за първи път прочете и фразата „сериен убиец“.
До средата на март в разследването нямаше никакъв пробив.
На 17 март 1982 година полицията разпитала доктор Ричард Олдис. Имаше кратка дописка за това, придружена със снимката на Олдис. По това време разследващите просто се „интересували“ от него, тъй като преподавал съвременна литература на Шона Уитли и много пъти бил забелязван да разговаря с Абигейл Мъри на обществени места в университета. Тонът на статията беше почти сприхав, сякаш авторът не искаше да повярва, че прочутият Олдис може да бъде замесен в нещо подобно.
След това всичко се обръщаше. Олдис бе арестуван в началото на април и следващата статия описваше реакцията на това събитие. Бяха цитирани доста хора, повечето от тях преподаватели в „Дюмант“. Коментарите не бяха ласкателни. „Ричард беше много странен човек“, казваше един професор, който бе поискал да запази анонимността си. „Винаги е бил труден за разгадаване“, твърдеше друг. „Ричард нагласяше личността си според очакванията на събеседника си. Истински хамелеон“. Споменаваха и за други връзки на Олдис с жертвите и с местопрестъпленията, както и особено уличаващия факт, че върху лицата на двете момичета са поставени именно книги на Фолоус. Алекс започна да осъзнава, че цитираните професори говорят за Олдис в минало време. Че вече го бяха осъдили.