Последната статия беше публикувана година по-късно. В нея стъпка по стъпка се разказваше за разследването и ареста на Олдис. Алекс зачете внимателно — може би тук имаше нещо, което трябваше да запомни.
Властите се заинтересували от професор Олдис след анонимно обаждане на горещата линия в „Дюмант“ и веднага го привикали на разпит. След няколко часа той признал, че знае нещо за убийствата, но няма да каже и дума повече без присъствието на адвокат.
Докато чакал защитникът му да пристигне, Олдис станал враждебен и на няколко пъти споменавал герой от класическата литература — Расколников на Фьодор Достоевски. (Същата книга, беше отбелязано в статията, била намерена и сред пръснатите томове в жилището на Шона Уитли в нощта, в която била убита.) Олдис се разгневил, че могат да го накажат за това, което е извършил, и тогава разследващите „видели с очите си на какво е способен професорът“. В един момент се осмелил да заяви: „Трябва по-внимателно да проучите Шона Уитли“, сякаш намеквал, че е заслужила постигналата я съдба.
Прегледа статията до края и се обърна към Фиск. Той стоеше зад нея, подпрян на библиотеката, и се усмихваше кисело. Размазаният грим приличаше на сянка на лицето му.
— Е? — попита старецът. — Видяхте ли нещо, което да ви се струва странно?
— Другите преподаватели определено го подозират.
— Разбира се. Но това, че си ексцентричен, не те прави убиец. Ако това е достатъчно, за да се превърнеш в престъпник, тогава всички от академичните среди щяха да имат скелети в гардеробите си.
— Но Олдис така и не е обжалвал присъдата си. Нито веднъж. Ако е невинен, не трябва ли да се опита да го докаже?
Фиск поклати глава и на лицето му отново се изписа съжаление.
— Де да беше толкова лесно, госпожице Шипли. Ричард просто изчакваше подходящия момент, когато ще е събрал цялата информация.
— И сега вече я има, така ли?
Фиск се усмихна.
— Да.
— Какво е открил?
— Уви, не знам. Ние с Ричард… Аз искам да се сближа още с него, но той е труден човек. Обаче съм убеден, че казва истината за своята невинност. Сигурен съм в това, както и че името ми е Фиск. Кой е истинският извършител? Нямам представа. — Сълзящите му очи отново се впиха в нея. — А сега второто нещо. Казах ви, че в статиите има някои интересни неща. Едното е конспирацията в „Дюмант“. А другото?
Алекс отново погледна пожълтелите изрезки. Погледът й зашари по тях в опит да открие нещо, което е пропуснала. Но не откриваше нищо. Абсолютно нищо.
— Просто не мога да го видя.
— Погледнете по-внимателно, госпожице Шипли. Съсредоточете се. Ако вие сте единствената студентка, на която Ричард ще разчита този семестър, ако ще извървите целия път, трябва да можете да четете между редовете.
Алекс не искаше да се провали в това изпитание. Не и тук, пред легендарния ректор. Боеше се, че ако не успее, двамата могат да загубят интерес към нея. Че Фиск и Олдис може да изберат някой друг и тогава всичко, което е научила и направила, ще отиде на вятъра.
„Къде е, по дяволите? Какво според него трябва да видя?“
Взираше в текста и в снимките от местопрестъплението, с които бяха илюстрирани статиите. Кървавото петно на Роршах на стената, книгите, пръснати по пода. Лавината от книги в жилището на Абигейл Мъри, строгата фотография, празната стая. Усмивката на лицето на Ричард Олдис, докато го отвеждат, окован в белезници.
„Къде е? Къде?“
Очите й се плъзнаха по последната статия, историята за разкриването на Олдис. Обаждането, довело до ареста. Самопризнанието на професора.
Алекс вдигна поглед.
„Самопризнанието — помисли си. — Олдис е признал, че знае нещо“.
— Тя е заслужавала постигналата я съдба.
— Продължете — подкани я Фиск.
— Начинът, по който го е казал. Той им е обърнал внимание, че трябва да проучат внимателно Шона Уитли. Репортерът според мен е направил грешка. Олдис го е казал буквално. Имал е предвид, че трябва да разберат повече неща за Уитли. Да я проверят, защото това може да ги отведе до истинския убиец.