— А какъв е?
— Не сте ли разбрали, госпожице Лий? Той е манипулатор. Градът на препятствията, всички трудности, които Ан Мари трябва да преодолее. Спомнете си лудия чичо, който се крие от нея в стаите на огромната си къща. Тестовете, на които я подлага, са прекалено сурови. Всички добри романисти поставят пред героите си проблеми, с които те трябва да се справят, но Фолоус сякаш нарочно дразни своята героиня. Като че ли иска да я доведе до ръба на отчаянието. И, разбира се, прави точно това. Но това е разговор за друг път.
Те отново бяха хипнотизирани от гласа му, от интерпретацията му на „Спиралата“, а след това извадени насилствено от транса от въпроса му.
— Какво ни говори всичко това за самия Пол Фолоус? — попита той.
— Че е лъжец.
Всички се обърнаха към студента, който се бе обадил: Даниел Хейдън.
— Нима всички романисти не са лъжци, господин Хейдън? — попита Олдис.
— Някои са по-добри от останалите — отвърна веднага младежът. Говореше убедено; нервното и заядливо хлапе от предишната лекция бе изчезнало и на негово място се бе появила по-дръзка личност. Която искаше да докаже нещо.
— Разбира се. Но за добра лъжа се изискват две неща: умел разказвач и наивен слушател.
— Ха, умел! — изсумтя Хейдън.
— Значи не сте съгласен, че Фолоус е бил добър в това, което е правил? — Очите на Олдис блеснаха. Тази размяна на реплики му харесваше. — В това, което прави?
— Смятам, че хората трябва да казват истината.
— Нима? — подразни го Олдис. — Винаги да казват само истината?
Хейдън отклони въпроса.
— Дори и в художествената литература трябва да има контекст. Какъв е контекстът на игрите, които играе Фолоус?
— Той е в самите текстове.
— Какви текстове? — попита Хейдън, вдигна екземпляра си на „Спиралата“ и го размаха. — Това не е достатъчно правдиво, за да е текст. Авторът дори не иска да каже кой е и да защити и една своя проклета теза. Прилича ми на измама.
Олдис понечи да каже нещо, но спря. Облиза устни. Залата отново се бе изпълнила с живот, запулсира от напрежение. Олдис сякаш се приближи, влезе при тях и направи физическа крачка към момчето.
— Е — каза той, — според мен добрата лъжа е като добрата история. Разкрасяването е признак на умение и…
— Лъжете ли, професоре? — попита Хейдън.
Олдис се дръпна назад.
— Моля?
— Просто питам.
— Лъжа. Лъгал съм. Но както и с много други навици, и с този се опитах да се разделя, откакто съм в затвора.
— За какво сте лъгали?
— О, я стига, Даниел — обади се Мелиса Лий. — Остави го да продължи.
Олдис се усмихна от екрана.
— Не, не, нека говори. Въпросът е интересен. Моите лъжи… — Очите на Олдис се превърнаха в цепки, докато си припомняше. — Някога разказвах на студентите си в „Дюмант“ истории, които не бяха съвсем верни. В това отношение бях като великия Пол Фолоус.
— Какви истории?
— Че съм живял в Европа — отвърна Олдис. — Това не е вярно. Най-далечното място, в което съм живял, е Айова.
Студентите се засмяха.
Хейдън обаче остана сериозен. Гледаше екрана. Каза нещо. Никой в залата не го чу, или пък ако беше чул, не му обърна внимание. Беше само една дума: Процедурата.
Но Ричард Олдис чу. И се усмихна.
Алекс
Днешно време
13
Докато се връщаше към къщата, Алекс се обади на мобилния на Луис Прайн. Чу познатия глас, записан на гласовата поща: „Аз съм доктор Луис Прайн, директор и главен психиатър на болницата «Оукланд». Моля, оставете съобщение след сигнала. Ако случаят е спешен, свържете се с администрацията. Благодаря“. Чу се кратък сигнал и след него Алекс каза:
— Луис, започвам да се тревожа за теб. Всички ще преспим в къщата на ректора Фиск. Възпоменателната церемония за Майкъл е утре сутринта. Чакаме те. Наистина искам да те видя. Моля те, обади се. — Прекъсна връзката и тръгна през двора.
Завари всички във всекидневната. Разказваха си истории за Майкъл Танър. Щом тя влезе, разговорите им рязко секнаха и всичките шестима бивши нейни колеги я погледнаха, сякаш ги бе хванала да разкриват най-съкровените си тайни. В средата на групата, наметната с одеяло, беше Сали Танър.
„Тя знае — помисли си Алекс. — Знае какво съм намислила“.