— Нещо ново? — попита Сали. В сините й очи не се четеше никаква друга емоция, освен надежда.
Алекс поклати глава.
— Все още ровят. Детектив Блак е свестен човек, Сали. Ще открие убиеца.
Сали стисна очи, за да не се разплаче.
Крисчън Кейн я прегърна и по незнайно каква причина този жест предизвика ревност у Алекс. За това, че не се бе срещала с останалите толкова дълго, че се бе върнала в Харвард след смъртта на Даниел и не бе спазила обещанието си да поддържа контакт с тях. Погледна към Келър, но той извърна очи.
— Да си поговорим за доброто старо време — предложи Крисчън. — Това би харесало на Майкъл.
— Да — съгласи се завалено Франк Марсдън. — Абсолютно! — Стоеше настрани от другите, Луси Уигинс се бе вкопчила в ръката му.
— Помните ли когато Майкъл попита Олдис дали е сигурен за един цитат от Фолоус? — попита Крисчън.
— Помня — отвърна Мелиса Лий. — Типично за Майкъл.
— Нали? — обади се Сали с безизразен глас. Абсолютно безизразен. Алекс се зачуди дали изобщо помни случката.
Продължиха в същия дух още половин час, разказваха си истории за убития си приятел. Повечето бяха незначителни случки от вечерния курс, на който Майкъл бе подложил на съмнение авторитета на Олдис. Беше блестящ още тогава, като всеки от тях, по свой си начин; когато почна работа в собствената си алма-матер само година след като защити доктората си, Алекс му се бе обадила, за да го поздрави. Спомняше си тона му и как след разговора им си каза: „Не е щастлив, че се връща там, не се вълнува, че пак ще е в този университет. И не го виня“.
Те говореха, а Алекс ги гледаше. Наблюдаваше ги.
— Спомням си и нещо друго, което Майкъл каза веднъж — обади се Крисчън.
Алекс се взря в писателя, в наболата му брада и вечно неспокойните очи. И в ума й отново изплуваха думите на Олдис от тази сутрин, задачата, която й бе поставил. Възможно ли беше този човек да е убиецът? Възможно ли бе Крисчън с раздърпаните дрехи и отчаяната амбиция да е…
— Добър вечер — чу се глас.
Алекс се обърна. Матю Оуен вкарваше в стаята инвалидната количка — старомодна, с платнена облегалка и някак напълно в тон с потъналата в разруха къща. В нея седеше ректорът Стайли Фиск. Видът му я смая. Беше приведен и свит, като дете в прекалено големи дрехи. Носеше черни очила, а на лицето му имаше дебел слой фон дьо тен. Отгоре бе сложил пудра, а устните му бяха намазани с ярко алено червило. Носеше руса перука с път отстрани. Беше жалка пародия на самия себе си от времето, когато преподаваше в колежа. Оуен добута количката до тях, остави я и започна да слага още дърва в огъня.
— Толкова съжалявам за случилото се — каза ректорът. — Всички вие сте ми скъпи приятели и съм покрусен също като вас.
— Ректор Фиск — намеси се Мелиса. Беше метнала черен пуловер на раменете си и порцелановата бледност на лицето й напомняше на Алекс за момичето, което беше някога. В скута й имаше книга, беше си отбелязала докъде е стигнала, мушнала между страниците финия си пръст. Бе един от романите на Крисчън. — Мислите ли, че Ричард Олдис има нещо общо с това? — Очите й се стрелнаха към Алекс.
— Трябва да сме отворени към всякакви възможности — отвърна ректорът.
— Казват, че Олдис се бил променил след излизането от затвора — обади се Франк. Седеше на покрития с чаршаф диван и държеше изпотена чаша с нещо силно вътре. Ръката му леко трепереше и ледът подрънкваше в стъклото. — Че бил станал по-мрачен, бил се нанесъл в къща недалеч от кампуса и бил започнал да пише нова книга за Фолоус. Още не я бил завършил, казват.
При името на писателя стаята притихна. Оуен разбута дървата в огъня и от камината изскочи взрив от искри, които накараха Алекс да подскочи.
— Трябва да го разследват поне — каза Мелиса. — С Майкъл имат прекалено много общи неща в миналото, не могат да го оставят ей така.
— Минало — изсъска Сали Танър. Все още бе увита в одеялото, но продължаваше да трепери, сякаш само на метър от нея не гореше буен огън. Пламъците хвърляха сенки по лицето й, по скулата й се спускаше черна ивица. Вече не беше двайсетгодишно момиче, пред което е целият живот, смъртта на Майкъл я бе изпълнила с горчивина. Личеше й, че е пила: примигваше срещу огъня и заваляше думите. — Няма никакво минало. Свърши се. Всичко постигнато от Ричард Олдис, известността му, славата му — няма ги вече. Сега е само един жалък старец, който живее в спомените си.