И екранът отново угасна.
„И какво да правя сега?“, зачуди се Алекс.
Отново си тръгна с Келър.
Не беше студено като предишната седмица. Студентите бяха навън, някои седяха на пейките. Във Върмонт през януари не ставаше по-топло.
— Все още ли мислиш, че лъже? — попита тя Келър. Вече го чувстваше близък. Глупаво е, да, призна пред себе си. Играеше си някакви момичешки игрички. Само една разходка с него през снега и вече смяташе, че може да му има доверие.
Почти.
— Трудно е да се каже — отвърна Келър. Снегът бе започнал да се топи и пътеките бяха кишави. Водата се просмукваше в тревните площи и ги превръщаше в тъмни лепкави кални полета. — Всъщност изпитвам съжаление към това нещастно копеле.
— Не бива — каза Алекс. — Той е убил… — И спря.
— Знам, знам. Онези момичета. Но е толкова жалък, приклещен там в онази килия с надзирателите зад него. Можеш ли да си го представиш?
— Не.
— Аз също. Мисля, че ако съм на негово място, ще се самоубия. Ще приключа с всичко. — Келър млъкна, очевидно обмисляше нещо. — Искам да ти задам един въпрос.
— Давай.
— Кой от нас според теб е любимецът на Олдис?
Тя си спомни за книгата в стаята си.
— Не знам.
— Мисля, че е Даниел Хейдън.
— Шегуваш се.
— Погледни го само, Алекс. Той нямаше никакво намерение да напуска курса. Същият е като Олдис. Харесва му да играе подобни игрички и да гледа как хората му се връзват. При него всичко е роля. Той е единственият, който…
„Не е като останалите“. Знаеше, че Келър иска да каже точно това.
— Може би.
— Не си съвсем убедена.
Алекс се замисли, представи си лицата на студентите. Представи си начина, по който общуваха с Олдис, и начина, по който той ги… манипулираше. Силна дума, но с такова усещане беше останала: че той си играе с тях, насъсква ги с обещанието, че ще научат кой е Фолоус. Това беше неговият морков.
— Аз пък мисля, че Олдис не харесва никой от нас — каза тя. — Не и изцяло. Целият курс ми се струва много зловещ.
— Искаш да кажеш, че „Разгадаване на литературна мистерия“ не е любимият ти курс? — попита той и се ококори театрално.
Алекс се засмя.
— Нямам предвид това. Просто… чувствам се странно в онази зала. Не знам. Звучи глупаво.
— Не — каза той. — Продължавай. Какво чувстваш?
— Че Олдис си играе с нас — отвърна тя. — Все едно е кукловод, а ние сме неговите марионетки.
— Можеш да се откажеш, когато поискаш, Алекс. Знаеш го.
Тя извърна поглед.
— Знам. Сигурно ме е хванала параноята. Но има и нещо друго под повърхността. Което клокочи.
— Клокочи? Откъде е това? От „Сто и една готварски рецепти“?
Тя го сръга и усети мускулите под дрехите му. И почувства как нещо потрепна дълбоко в корема й.
Продължиха към Филбрик Хол.
— Трябва някой път да учим заедно — каза Келър.
— Да — съгласи се тя. — „Да? Глупачка!“
— Какво ще кажеш за утре вечер? Можем заедно да четем Фолоус. Великолепният мистериозен роман „Спиралата“. Можем да разгадаем мистерията.
— Звучи добре.
— Тогава сме на мой терен — каза Келър. — „При Ребека“, точно в седем.
— Ще дойда.
Келър кимна и я остави сама на алеята. Докато се прибираше в стаята си, тя осъзна, че е забравила да си поеме дъх.
16
На следващата сутрин Алекс пак отиде в дома на ректора Фиск. Този път старецът я очакваше.
— Разкажете ми за Айова — каза тя, когато се настаниха във всекидневната. — Професор Олдис каза, че трябва да започнем оттам, от родното място на Ръдърфорд. Случило ли се е нещо там?
— Повечето герои на Фолоус са от Айова — каза Фиск. — Чарлз Ръдърфорд също. Винаги се е смятало, че Айова е кота нула, центърът на картата. Ако искаш да намериш Фолоус, трябва да започнеш именно оттам.
Направи й впечатление, че гласът му е колеблив.
— Но?
— Ричард не беше съгласен. Поне отначало. Струваше му се, че Айова е димна завеса, също като „снимката на автора“, на която е амбулантният търговец на енциклопедии. Фолоус пише за Ню Йорк, за Европа. На пликовете, с които изпращал ръкописите си, имало европейски пощенски марки. Всичко прилича на фарс, сякаш Фолоус нарочно е избрал това забравено от бога място за отправна точка на пътешествието на своите герои. Много типично за него: щом изглежда, че означава нещо, значи не означава нищо.