— И започнали да търсят Фолоус?
Той кимна бавно.
— Станало по време на последната година от докторантурата на Ричард. Една вечер Лок се появил на срещата блед като мъртвец. Студентите разбрали, че нещо не е наред. Попитали какво е станало и той им разказал.
— И какво е станало? — попита Алекс. Изгаряше от интерес. Беше потънала в разказа на ректора.
— Самият Фолоус се бил свързал с Лок.
Долната й челюст увисна.
— Как така се свързал?
Фиск се наведе напред. По потното му чело бяха полепнали кичури от оредяващата му коса. Историята го беше изтощила.
— Писателят се обадил на професора по телефона. Казал му, че е чул за тяхната група и би искал лично да се запознае със студентите. Това, разбира се, си беше шокиращо още тогава. Фолоус вече бе започнал да набира популярност като отшелник, който не си показва носа и не дава интервюта. Фотографията на Чарлз Ръдърфорд на задната корица на „Спиралата“ вече бе поставена под съмнение. Когато човекът, който се представил за Фолоус, помолил за среща с професора и студентите… Е, това било достатъчно да изплаши Бей Лок до смърт.
— Решил, че нещо не се връзва.
— Точно така. А ти не би ли решила същото? Цели три години ровиш в някакъв роман, проучваш го дума по дума, вникваш в съдържанието му и изведнъж писателят отшелник иска да те види? Лок се страхувал. Признал на Ричард, че мъжът му прозвучал странно по телефона. Някак си отнесен. Не като жив човек, а като…
— Какво? — попита Алекс. Беше се изпотила, сърцето й биеше диво.
— Като запис — каза Фиск. — Като някаква машина.
— Господи!
— Да. Било доста обезпокоително. Почти всички Айовци отказали да отидат, въпреки че да се срещнат с Пол Фолоус… да обсъждат с него очи в очи „Спиралата“ надминавало и най-смелите им мечти.
— Ами професор Олдис? — попита тя. Макар и да не й се искаше, в този миг мислеше за професора като за студент — въздействащ, дори секси. Сигурно психиката му е била по-силна от фикс идеята, завладяла изследователите на Фолоус. Нещо се надигна в нея, някаква срамна енергия, която я задуши.
Фиск се усмихна.
— Разбира се, че вече знаеш отговора. Той бил единственият, който останал до Лок. Нищо не можело да разубеди Ричард. Много искал да отиде на срещата, каквито и рискове да криела тя. Уверен, сигурен в себе си и идеите си, че опасността… Е, просто не се замислял за нея. Само искал да стигне до дъното на издирването. Достатъчно дълго бил работил по романа с Лок и копнеел за отговори.
— И отишли ли на срещата?
Фиск мълчеше. Падаше мрак и всекидневната беше почти съвсем тъмна. Само малка лампа в ъгъла хвърляше бледа светлина.
— Това трябва да ви го разкаже самият Ричард.
— Доктор Фиск…
— Обещавам ти — каза той, — че ще научиш отговорите на тези въпроси. Или Ричард ще ти ги каже, или ти сама ще откриеш какво има в Хамлет.
Алекс отново се замисли за малкото градче в Айова.
— Значи Олдис ни води към Хамлет? Води мен, имам предвид. Това ли е целта на вечерния курс, да минем по неговите и на Лок стъпки и да открием това, което те не са успели?
Отначало Фиск мълчеше. Беше извърнал очи от нея, погледът му бе дистанциран и мрачен, лицето му — намръщено.
— Да — каза старецът. — Точно това е.
Алекс
Днешно време
17
Този път Ричард Олдис я очакваше.
Беше отворил вино и сервирал безупречна вечеря от заешко и екзотични зеленчуци в порцеланови чинии върху снежнобяла покривка. От двете страни на малката кръгла маса бяха поставени два стола и през трепкащото пламъче на свещта Алекс видя как професорът й се усмихва в полумрака на малката кухня. До нейните прибори лежеше плик с надпис „За Александра“. Тя отказваше да го отвори.
— Горкият Майкъл Танър — каза той, когато седнаха.
— Все още разследват — каза Алекс. — Полицията наблюдава Сали, но не са я обвинили в нищо.
— Да не би да мислиш, че кротката Сали е убила съпруга си? — попита той направо. Разръчка заешкото с вилицата си и лицето му се разтегна в мъчителна усмивка.
— Не. — Но след като го каза, бързо се поправи. — Не знам.
— Не — повтори професорът, като имитира гласа й. — Не знам. Кое от двете, Александра?