„Не“, отвърна тя.
„И на мен — каза той. — На никой не му харесва“.
На стената помръдна сянка и Майкъл бързо се извърна. Алекс също. Олдис вече се бе появил на екрана. Дали ги бе видял, докато си говорят?
Беше разчорлен, очите му бяха зачервени от умора. Яката на затворническата му униформа беше извъртяна и смачкана, сякаш някой от надзирателите го бе завлякъл за нея до стола. Имаше и още нещо, дори доста по-любопитно: изглеждаше по-близо до тях. Може би камерата се бе приближила до лицето му, може би стоманената маса беше бутната на метър напред. Каквато и да беше причината, нещо се бе променило. Професорът се бе превърнал във фокуса на помещението, в неговия абсолютен център. От ъгъла, близо до облицования със стиропор таван, ги гледаше червеното око на тяхната камера.
— Съжалявам — започна Олдис неуверено и задавено — за случилото се предната вечер, когато се видяхме. Пристъпите ми… ме връхлитат толкова внезапно, че не мога да направя нищо, за да ги спра. Като дете ги наричах фуги. Ужасно се срамувах от тях и другите деца ми се подиграваха. Бях момчето, което всеки миг ще избухне, бомбата със закъснител. Опитвах се да заключа пристъпите си вътре в себе си, да задържа мрака, който ме обгръщаше, като дъх. Моите фуги бяха стаи, из които се разхождах. Но това… — Той извърна поглед към невидимите за камерата стени, зад които бе затворен. — Това беше ужасно. — Всички бяха притихнали. Представяха си го онази вечер, когато лицето му се изкриви и едното му око се втурна напред, почти се сблъска с камерата и се впи в тях в последните няколко секунди, преди връзката да бъде прекъсната и екранът да почернее. Накрая Олдис се усмихна и махна вяло с ръка към обектива. — Но стига за това. Нека поговорим за онова, за което всъщност сме се събрали: Пол Фолоус. Кажете ми какво успяхте да откриете.
Никой не проговори. Екранът трепна, може би от течение или от някакво движение в малката звукоизолирана кабинка на професора. Образът се събра в средата като спуснати завеси, след това отново се разтвори и професорът се появи със скръстени пред гърдите ръце и пронизващ черен поглед. Не се бе обръснал и по бузите му бе набола посивяла няколкодневна брада.
— Нищо? — попита Олдис. — Все нещо сте правили през тези дни.
— Как да намериш човек, който не съществува? — попита Луис Прайн: седеше на последния ред, опрял глава в бетонната стена.
— Уверявам ви, че Пол Фолоус съществува, господин Прайн. Винаги е съществувал.
— Но как да сме сигурни?
— Защото аз ви казвам, че е така. Това не ви ли е достатъчно?
— Не — намеси се Мелиса Лий, преди Прайн да успее да отговори.
— И защо не? — попита Олдис и се усмихна по-враждебно и отпреди. Подпря брадичка на дясната си ръка и те видяха, че на ръката му е написано нещо. Някаква изплъзваща се дума точно в основата на палеца. Олдис правеше понякога така — водеше си записки за лекциите по тялото, но и те като всичко друго, свързано с него, бяха неясни. Дата, тема, страница — всичко винаги беше извън обсега на камерата.
— Защото сте…
— … тук? — попита той и разпери ръце. Надзирателите, които се виждаха само от кръста надолу, трепнаха, както правеха всеки път, щом Олдис мръднеше.
— Това ли имате предвид, госпожице Лий? Че щом съм в затвора, не съм толкова надежден източник? Че съм изгубил способността да бъда достоверен?
Тя вдигна глава и срещна безстрашно погледа му.
— Да не забравяме и колко информация имаме засега — обади се Даниел Хейдън: опитваше се да предизвика Олдис както много пъти досега. — Не е кой знае колко.
— Какво още искате да ви кажа? — попита Олдис.
Хейдън мълчеше и се взираше напрегнато в екрана, сякаш мониторът можеше да го посъветва какво да прави. После каза дори прекалено спокойно:
— За пътуването ви до Айова. Разкажете ни за него.
Олдис не трепна, но физиономията му се промени. Нещо се вдлъбна в дясната му буза, появи се тъмна бръчка, все едно под кожата му бе опъната струна.
— И по какъв начин то има отношение към Фолоус?
— По всякакъв — каза Хейдън. — Нима началото не е също толкова важно колкото края?
— Началото — повтори Олдис и забарабани с пръсти по стоманената маса. — Бях студент също като вас, когато заминах за Айова да търся Фолоус. Но това, което открих в „Рок Маунтин“, е много по-важно от онова пътуване. Тогава бях още хлапе. Не знаех къде е Пол Фолоус, не знаех кой е. Знаех само това, което ми казваше моят ментор доктор Бенджамин Лок. Оттогава помъдрях.