— Лок — обади се Танър. — Кой е той?
— Човекът, който знаеше за Фолоус повече от всеки друг жив човек по онова време — отвърна Олдис. — Но като много учени, и Лок бе погълнат от писателя. Това търсене се превърна в смисъла на живота му и накрая го унищожи.
Алекс се замисли над тези думи. Спомни си какво й бе казал Фиск за учените, погубени от издирването на Фолоус. Представи си Олдис в самотната му килия, двете убити студентки от университета „Дюмант“. И всичко заради някакви си безсмислени думи. Разумът й сякаш изгуби контрол над действията й. Тя се пресегна и докосна корицата на „Спиралата“. Бездушната й студенина я върна в тази вечер, в тази зала в сутерена с всичките й мистерии.
„Попитай го за Процедурата.“
Преди да успее да се овладее, въпросът вече беше произнесен, падна насред дискусията като бомба.
— Той ли ви запозна с Процедурата?
Мълчание. На екрана се видя как Олдис се дръпна назад, премигна, а може би и потрепери. Не беше очаквал това.
— Други проучвания? — попита той хладно.
— Ами… — заекна Алекс. — Аз… Не исках да…
— Какво значи това, професоре? — попита Лий и спаси Алекс от срама да води сама битка срещу него. — Какво е Процедурата?
Олдис извърна очи извън кадъра. Често го правеше: избягваше да ги гледа, печелеше време. Всичко при него беше нарочно, премерено. Те го чакаха да продължи.
— Процедурата е игра — каза той накрая. — Игра, която се играе по романите на Фолоус.
— Да нямате предвид нещо като ролева игра? — попита Сали Мичъл.
— Не — отвърна Олдис без колебание. — Много повече от това.
— Как се играе?
Олдис отново стана предпазлив. Вдигна ръка и приглади кичурите, които бяха паднали над очите му.
Навън виеше вятър, от който картината стана на снежинки. Професорът изглеждаше като бледа сянка на екрана. После образът се изчисти. Олдис въздъхна. Вече нямаше избор, беше отишъл прекалено далеч.
— Най-странното нещо при Процедурата е, че нямаш представа, че си част от нея, докато не забележиш, че нещо се е променило — започна той. — За да влезеш в играта, трябва да те изберат. Помня как мен ме избраха като студент в „Дюмант“. Помня колко горд се почувствах, че най-накрая съм един от тях… — Млъкна и отново погледна някъде покрай камерата. Когато продължи, гласът му бе овладян. — Бележка, написана в една книга, ми даде да разбера, че играта е започнала. Но иначе не забелязвах нещо да се е променило.
Седналата през три реда от екрана Алекс се наведе напред. „Бележка, написана в книга?“
— Искате да кажете, че Процедурата още не е била започнала? — попита Франк Марсдън. Отново бе облечен като Ричард III, очите му бяха гримирани, а косата — боядисана с някаква гадост.
— Не. Беше започнала. Точно това е най-вълнуващото на играта — никога не знаеш какво става. Никога нямаш представа къде точно е границата между реалността и Процедурата.
Изчака студентите да проумеят казаното, после продължи:
— След като те приемат, чакаш. Изчакваш, докато те са готови. Три седмици след като намерих бележката в книгата, започнаха да се случват странни неща. Приятелите ми престанаха да се държат нормално. Те… сякаш играеха части от театрално представление. Това беше Процедурата, колеги.
— А тези части? — обади се Хейдън, впил поглед в екрана. — Трябвало е да реагирате по някакъв подходящ начин на тях, така ли? Да схванете намеците в сцените и да се превърнете в герой на Фолоус?
— Точно така. Изглежда глупаво, да, но повярвайте ми, когато Процедурата достигне най-високите си нива, в нея няма абсолютно нищо глупаво. Никога няма да забравя как един ден седяхме в едно кафене в университетското градче. И един човек ме погледна и започна да ми рецитира редове от „Златното мълчание“. Нямах представа какво се случва. Бях объркан. Изпаднах в паника. Накрая той просто стана и излезе. На следващата седмица в една от книгите ми се появи нова бележка. Този път беше в том на Дерида. „РАЗОЧАРОВАНИ СМЕ ОТ ТЕБ, РИЧАРД“.
— Загубили сте — каза Келър.
— Да, първия път загубих играта. Но получих втори шанс след две седмици. Разхождахме се из университета, бяхме петимата, които се наричахме Айовците. Изведнъж един започна да рецитира. Познах откъса, беше от средата на романа, когато Ан Мари се мести в голямата къща на чичо си. Влязох в ролята си, казах си репликите и направих същите жестове, които бяха описани в текста. Трябваше да съм съвсем точен: играчът трябва да покаже отлично владеене на Фолоус, познаване и на последния детайл. И този път познах по лицата на останалите, че съм спечелил.