— И какво става, когато спечелиш? — попита тихо Мичъл.
Олдис вдигна поглед към камерата. Нещо се бе променило в лицето му, силното напрежение бе изчезнало. Очите му блестяха.
— Приемат те — каза той. — Процедурата завършва и ти ставаш част от елита.
— А ако загубиш? — попита Алекс. — Тогава какво?
Олдис сведе очи. Надзирателите без лица се размърдаха.
— Тогава те изолират. А за един изследовател на Фолоус да не бъде част от вътрешния кръг, да не бъде един от тях, е съдба по-страшна от смъртта.
Професорът не каза нищо повече. Секунди по-късно прекъснаха връзката.
20
Същата вечер Алекс се видя с Келър в „При Ребека“. Той я чакаше, картончетата му бяха пръснати по ожулената маса.
— Учех си уроците — каза той, когато тя седна. Беше шумно, почти не можеха да се чуят. Изобщо — беше страхотно.
— Зубрач — каза тя.
— Бира? — попита той.
— Естествено.
Келър махна на сервитьорката и поръча и за двамата. Минаха няколко неловки секунди. Алекс си помисли, че това не е като да ходят заедно на вечерния курс. Беше съвсем различно. Повече приличаше на среща. Не че беше от домашарките в колежа — излизаше като всички останали. Но след като я приеха в Харвард и след като здравето на баща й се влоши… просто нямаше достатъчно време за такива неща. Почувства се глупаво.
— Та значи Процедурата — каза Келър.
Тя вдигна поглед, стресната от думите му. Човек не можеше да осъзнае напълно колко е едър Келър, докато не седнеше съвсем близо до него. По тялото му нямаше нищо меко. Но също така беше и хубавец, с мили кротки очи и вечна закачлива усмивка. — Какво Процедурата? — попита тя. Бирите пристигнаха.
— Пълна глупост, не мислиш ли? Да потънеш така в книгите. Сякаш са търсили дупка в реалността, през която да влязат в романите на Фолоус.
— Не знам — каза тя замислено. „Заешката дупка…“
— Мислиш, че играта е забавна, така ли?
— Не разбирам защо го е направил — продължи тя. Погледна над рамото му и видя Мелиса Лий в сепарето в ъгъла. Говореше с четирима студенти по литература и Алекс с изненада видя, че единият е Майкъл Танър. Лий улови погледа й и Алекс се изчерви и пак се обърна към Келър.
— Според мен е адски тъпо — каза Келър. — Но все пак бих искал да чуя повече за онова пътуване в Айова с онзи тип… как му беше името? Лок.
— Според мен ти нямаш никакво доверие на Олдис.
— Позна. Обаче ми е интересно да разбера как ще свърши всичко това, Алекс. Искам да науча какво е открил в затвора. Успя да ме зариби, а той точно това иска да постигне с този курс, нали? Но все пак…
— Но все пак? — подкани го тя.
— Много е шибано.
— Стига де, Келър.
— Просто при този човек нищо не е каквото изглежда.
Тя се засмя, а Келър се изчерви.
— Сигурно само аз така си мисля. — Сведе очи към масата. — Сигурно съм ненормален параноик.
— Не си параноик.
— Значи и ти го усещаш?
„Кажи му — помисли си. — Кажи му за книгата и посланието в нея. Кажи му, че Олдис е невинен“. Отвори уста, но от нея не излизаше нищо. Вдигна бирата и отпи голяма глътка.
— Порових малко — каза Келър.
— Какво си ровил?
— Открих някои неща. Днес, в библиотеката „Фиск“.
Алекс го погледна въпросително, но не каза нищо повече. Просто си седеше и я гледаше безизразно. От джубокса се носеше песен на „Стрийминг Трийс“, две пияни студентки без кавалери се поклащаха под звуците й на дансинга. В заведението ставаше все по-шумно.
— Е? — подкани го тя. — Изплюй камъчето.
Келър се ухили.
— Няма пък.
— Келър! Мислех, че тази вечер ще учим.
— Сериозно? — попита той и закачливата усмивка отново се появи на лицето му. — Да учим?
— Че какво друго да правим?
— Да разгадаваме мистерии — каза Келър, като снижи глас в идеална имитация на Олдис. Очите му блестяха. Чак сега Алекс осъзна, че я поднася.