И изведнъж всичко се подреди пред погледа й.
Петното. Формата му. Малкият дефект в полето на страница деветдесет и седма. Стори й се, че…
Петното сочеше.
Сочеше към ред в средата на страницата. Крайчето му се протягаше навътре като пръст и насочваше погледа към определено място. Нямаше грешка. Алекс се наруга наум, че не го бе видяла веднага.
„Карта — помисли си тя отново. — А всяка карта има легенда“.
Взря се в петното, постави пръст върху него и го плъзна към реда, към който сочеше. И докато го правеше, видя, че Келър се усмихва.
Там пишеше:
„… в този век жената има нужда да е в центъра на всичко, помисли си Ан Мари. Има нужда да е в сърцето на нещата, в абсолютния център — течното злато на Платон“.
Алекс прочете редовете още веднъж, след това погледна Келър. Той беше вдигнал бирата към устата си, но продължаваше да се усмихва.
— „Течното злато на Платон“? — каза тя.
Келър сви рамене.
— Именно. Точно затова си ми нужна, госпожице Харвард.
— Никъде не съм го срещала това — отвърна тя.
— Тогава значи удряме на камък.
— Но този знак трябва да означава нещо, Келър. Просто трябва. И тези думи.
Той пак сви рамене. Тя се вгледа в него и се замисли.
— Нека го анализираме — каза тихо. — Кой е Платон?
— Алекс…
— Не, сериозно, Келър. Кой е той?
Келър въздъхна.
— Класически философ. Гръцки пич с готина брада. Сократ е бил неговият Олдис, а той изиграл същата роля за Аристотел.
— Какво друго? — попита Алекс.
Келър вдигна рамене.
— Трябва да има още нещо, Келър. Просто трябва…
Повтаряше си фразата и се мъчеше да намери връзките. Келър бе открил толкова много, бе разгадал знака на страницата и странния ред с още по-странни думи и тя бе сигурна, че всичко трябва да си дойде на мястото. Знаеше, че тук има нещо, усещаше го. Но нямаше да стане с махване на магическа пръчка — вратата, водеща към истинската самоличност на Пол Фолоус, нямаше да се отвори сама.
„Течното злато на Платон“, повтори тя наум. Затвори очи и заразтрива слепоочията си. Така правеше баща й, когато се замислеше дълбоко, беше го виждала да постъпва по същия начин и когато започнаха главоболията му. „Хайде, Алекс, върни се в реалността“, каза си.
Представи си петрол, представи си Тексас. Създаваше връзки, които бяха толкова далеч от Древна Елада, че усети как губи от погледа си конкретния пасаж, целия текст, знака и всичко останало. „Мамка му!“
„Течното злато на Платон…“
— Олдис — каза тя.
— Какво? — попита Келър.
— Ти го каза. Че Сократ е Олдис за Платон. Какво имаше предвид?
— Сократ е бил ментор на Платон — отвърна Келър. — Олдис е нашият ментор, нали? Нашият водач.
„Водач — помисли си тя. — Учителят като водач“. Имаше нещо тук, нещо в сърцевината на смисъла, което трябваше да й подскаже следващата връзка. Само да можеше да го види, да го напипа…
— Изключи ли, Алекс? — попита Келър и щракна с пръсти. — Ей, чуваш ли ме?
— Платон е бил духовен водач.
— Да де. И какво?
— Преподавал е на Аристотел в Атина. Чел му е лекции. Къде му е чел лекции, Келър?
— Откъде да знам? Тогава са нямали университети.
— Чел му е лекции на открито. Не помниш ли лекциите на Хъмфрис по философия?
— Помня ги, разбира се. Искаше да ме скъса този гад.
— Платон преподавал сред природата — каза тя. — А какво има сред природата в Атина?
— Статуи?
— Стига де, питам те сериозно.
— Добре, добре. Какво има сред природата… Същото като край колежа в Джаспър, предполагам. Цветя, трева, дървета.
— Точно това е! — възкликна тя. — Дървета!
— Какво искаш да кажеш, Алекс?
Тя се наведе, вдигна чантата си и извади антологията на световната литература. Пръстите й се движеха уверено по страниците — безброй пъти бе търсила в този том, безброй съкровища бе изровила от него, докато преподавателите й чакаха отговор. Бе станала толкова добра в намирането на текстове, с които да подкрепи теориите си, че някои преподаватели я обвиняваха, че е научила дебелата антология наизуст.
Този път търсеше нещо конкретно. Но не от Платон, а от Омир.