— Кой е този, по дяволите? — попита Алекс. Но после я връхлетя прозрението и тя едва не се задави.
— Това е той, Алекс. Без съмнение е той. Погледни датата.
В долния десен ъгъл фотоапаратът бе изписал датата: 11.01.94.
Човекът на снимката беше Чарлз Ръдърфорд. Беше сниман само преди четири дни.
Алекс
Днешно време
21
Луис Прайн и без това вече закъсняваше за възпоменателната служба на Майкъл Танър, а на всичкото отгоре двигателят на сааба му започна да издава непривичен шум. Луис би трябвало да го чуе по-рано, но се беше замислил за хладнокръвното убийство. Как смъртта бе проправила пътека, свързваща миналото и настоящето, как бе разкъсала границите на времето и бе забъркала всичко в една отвратителна болезнена каша. На изхода от Бърлингтън усети, че по лицето му се стичат сълзи. Свали прозореца и студеният вятър разроши оскъдната му вече коса.
След малко колата започна да трака и изпод капака се издигна сивкав дим. Луис спря на една отбивка на невзрачния върмонтски път и се опита да се обади по мобилния на Алекс Шипли. Но в това затънтено място нямаше покритие, а и той не можеше да се върне: погребалната церемония щеше скоро да започне и опечалените сигурно вече се събираха в двора на колежа. От работата си с психически осакатени и агресивни хора Луис знаеше, че убиецът най-вероятно също ще е сред тях.
„Може би така е по-добре“, помисли си той. Бе учил психология като втора специалност, не се реализира като психотерапевт и накрая стана директор на клиника за опасни невменяеми престъпници. Така и не успя да стане един от деветимата.
Чак след половин час успя да спре преминаваща кола, минаха още четиридесет и пет минути, докато стигнат до градчето Оруел, където един автомонтьор оправи повредата, но категорично го предупреди, че така няма да изкара дълго. Само след минути Луис бе отново на магистрала 2.
На влизане в Джаспър видя мержелеещите се покриви на сградите на колежа и се зачуди дали всичко това — закъснението му, проблемите с колата — няма да направи останалите подозрителни. Винаги така се отнасяха към него, бяха хладни и непрекъснато го анализираха. „Развален радиатор? — щяха да кажат презрително. — Колко типично за Луис“.
Това беше откачено, напълно в стила на някой от неговите пациенти затворници. Започна да съчинява историята, като се гледаше в огледалото за обратно виждане. Измисляше лъжа за закъснението си. Един вид алиби, за всеки случай.
Паркира и забърза по склона към къщата на Фиск. Ако успееше да свари останалите там, преди да са тръгнали за церемонията, щяха да се убедят, че наистина му пука за случилото се. Че винаги е уважавал Майкъл и че убийството му е безумна трагедия и за него. Докато стигне до входната врата, ризата му бе мокра от пот. Дишаше тежко.
Почука, но никой не отвори. Помнеше добре тази къща от годините си в колежа: Фиск често ги канеше в нея — деветимата избрани за вечерния курс на Олдис. Луис винаги бе изпитвал някакво жалко удоволствие да идва заедно с другите в този дом. Сякаш в онези вечери, в които пиеха безумно скъпо вино и говореха за велики произведения, усещаше, че напълно се вписва в техния кръг. Докато не разбра за ръкописа. Тогава тези редки мигове избледняха и отплуваха в миналото.
Ръкописът.
Замисли се за него. Как онази крехка страница бе стигнала до него заедно с обещанието за още. Анонимната гаранция, че съществува непубликуван роман на Фолоус, беше тук, в тази къща. Луис искаше да говори с Алекс, да види дали тя е открила останалото. Помисли си, че ако успее по някакъв начин да възроди манията по Фолоус, да го върне от мъртвите, може би останалите ще си променят мнението за него самия. Ще го уважават като равен.
Заобиколи постройката и надникна през един страничен прозорец. Стъклото бе потъмняло от мръсотия и през него едвам се виждаше. Въпреки това нямаше грешка: някой се движеше вътре.
— Хей! — извика той и почука по стъклото. — Луис съм! Закъснях, обаче дойдох!
Забърза към задната част на къщата, като си погледна часовника. Секундите се нижеха бързо, пришпорваха го. Затича, изкачи на два скока стълбите на задната веранда, стигна до вратата и я намери…
Отворена. Широко отворена и подканяща. За първи път днес да има късмет.
Влезе в коридора. По дървения под се гонеха неравномерни петна слънчева светлина. Помириса въздуха: вонеше на застояло, разруха, запуснатост. Странно, но си спомни за един от пациентите си, мъж, който бе удушил тригодишната си дъщеря, а след това я бе запалил. Той казваше: „И вие имате зли помисли, доктор Прайн. По това с вас си приличаме. Това ни прави едни и същи“. Луис тръсна глава да прогони спомена и продължи навътре.