Стъпките му отекваха. Лампата във всекидневната светеше. Личеше, че тук до съвсем скоро е имало хора. На дивана имаше нагънато одеяло, огънят в камината още припламваше.
— Успях — каза Луис на празната стая. Гласът му се блъсна в стената и се върна при него. А сега беше време за алибито. — Забавих се заради пациент. Възникна нещо непредвидено в болницата. Но все пак дойдох.
Обърна се да излезе, но чу шум. Тих шепот на стъпки. Стенанието на дюшемето.
След това сенките се пръснаха и в стаята влезе някой. Добре познат.
— Реших, че сте тръгнали — каза Луис. — Ти няма ли да ходиш на погребението?
— Няма ли първо да поздравиш стария си приятел, Луис?
Човекът се материализира напълно от мрака и протегна ръце напред, сякаш искаше да каже: „Няма от какво да се страхуваш. Аз съм“. Въпреки това Луис се притесни. Церемонията щеше да започне всеки момент, нямаше време за приятелски разговори. А и те дори не бяха толкова близки.
Опита се да се овладее.
— Боже, минаха години…
— Да, прекалено много време мина. Приятелите трябва да си говорят от време на време, нали?
Луис си погледна часовника. Под мишниците му изби пот. Защо стояха тук? Беше време да тръгват, можеха да си поговорят и по-късно.
— Майкъл беше истински елитен ум, нали? — каза събеседникът му. — Може би най-добрият. По-добър от теб, Луис. По-добър дори от Шипли.
Луис премигна пред тази откровена язвителност.
— Нали знаеш какво ще последва, Луис. — Направи крачка към него. — Какво направи с ръкописа?
Това беше налудничаво. Луис протегна ръце напред, сякаш да се защити от обвинението. „Откъде знаеш? Всички ли вече знаят?“ Беше само една страница, искаше да каже той, една страница, която бе зърнал преди четири години. Но от устата му не излизаше нищо. Гърлото му бе сухо, надрано. Часовникът на китката му болезнено отброяваше времето, а в главата му се въртеше само една мисъл: „И вие имате зли помисли, доктор Прайн. И вие имате зли помисли…“
— Вярваш ли, че Майкъл умря заради Фолоус, Луис? — Сега гласът бе режещ като стоманено острие. — Наистина ли мислиш, че Алекс Шипли беше най-подходящият човек, на който да се довериш за ръкописа?
Луис извърна поглед. Стаята сякаш се бе смалила и го притискаше. Гърбът му бе опрян до стената. Нямаше врата, само обгорената паст на камината. Усети в устата си вкус на пепел.
— И тогава къщата се преобрази, превърна се в огледална зала.
Луис не проумя този обрат в разговора, не разбираше и празния поглед на човека пред себе си. Но в това изречение имаше нещо познато…
— Къщата го погълна, затвори се и започна да го дъвче, прозорците се сключваха върху него като зъби…
— Не — каза тихо Луис. Много добре познаваше този цитат от непубликувания роман на Фолоус, от страницата, която бе получил. — Моля те, недей.
— … креслата се преобърнаха и облегалките им за ръце посегнаха и го сграбчиха, задърпаха го надолу, надолу…
Нямаше къде да бяга. Залитна и се стовари тежко върху креслото, което сякаш изникна от нищото и подсече коленете му. Беше в капан.
— Не съм един от вас! — извика Луис и вдигна нагоре изпълнен с ужас поглед. — Аз съм различен от всички останали от вечерния курс, винаги съм бил различен. Различен съм, по дяволите!
Но докато го казваше, видя как лицето, което познаваше от години, се снишава над него и осъзна голямата изначална истина. Прозрението беше жестоко, бързо и неопровержимо.
Деветимата изобщо не бяха приятели.
22
— Дами и господа — каза ректор Райс от подиума, — уважаеми преподаватели и почитаеми гости на колежа в Джаспър, днес сме събрали, за да почетем паметта на доктор Майкъл Танър.
Беше студена мрачна сутрин. Няколко студенти бързаха за лекции по пътеките и извиваха вратове към церемонията с нездраво любопитство. Бивша студентка на Танър хлипаше; репортер снимаше. Цяла сутрин Алекс бе мислила какво да каже за убития си приятел и колкото повече мислеше, толкова по-зле й ставаше. Вече нямаше никакво съмнение: бяха се събрали тук заради нея. Заради това, което тя бе открила в Айова; заради вечерния курс, с който бе почнало всичко това.