Стомахът й се сви.
Докато ректорът говореше, Алекс оглеждаше хората на импровизирания подиум. Крисчън Кейн изглеждаше нервен, въртеше се на стола си като дете на църковна служба. До него безупречно изправена седеше Мелиса Лий и криеше мислите си зад кръглите си момичешки очила. Следваше Франк Марсдън — изглеждаше изгубен без приятелката си. Алекс огледа тълпата, но никъде не видя Луси Уигинс. Забрави за актрисата и се съсредоточи отново върху хората на подиума. Сали Танър бе облечена в черно, пред лицето й имаше воал, брадичката й трепереше от скръб. Джейкъб Келър току-що се бе настанил на стола си и се държеше така, сякаш е дошъл навреме. Изглеждаше тържествен и спокоен, свел глава, все едно се молеше. На края на подиума имаше още два стола. Единият беше за Луис Прайн, а другият за Ричард Олдис. И двата бяха празни.
Чу ректорът да произнася името й, пристъпи към микрофона и огледа двора. Насъбралите се хора бяха нагъсто един до друг, репортерите не спираха да щракат със светкавиците. Тя отвори уста, но от нея не излезе нищо. „Хайде, Алекс — каза си тя — правиш го всеки ден в Харвард“.
Усети тежка ръка върху раменете си. Келър бе застанал до нея.
— Спокойно — прошепна й. — Тук съм.
Това й даде кураж.
Алекс се наведе към микрофона и каза:
— Мой добър приятел веднъж ми каза, че смъртта ни кара да проумеем по-добре живота. Ако се опитаме да проумеем по-добре живота на доктор Майкъл Танър, ще видим, че той беше човек, посветил се на науката. Ще видим един съпруг — тя хвърли поглед към Сали, която обаче се извърна, — който истински обичаше съпругата и дъщеря си. Ще видим преподавател, който вярваше в добрата литература. Човек, отдал години от живота си на този колеж, човек, който умря тук, опитвайки се да промени нещо.
Млъкна. Келър я придърпа към себе си.
— Запознах се с Майкъл Танър преди петнайсет години. Бяхме в един курс, който щеше да ни промени завинаги. Още тогава разбрах, че Майкъл има блестящ ум. Но не беше само това: той беше добър човек. Вярваше в справедливостта и… — Тълпата се раздвижи. Вече не слушаха думите й, а я оглеждаха изпитателно: пронизваха я с очи, сякаш се опитваха да изтръгнат нещо от нея. Най-отпред стояха група студенти, лицата им изглеждаха съвсем увълчени. „Знаем коя си — сякаш казваха физиономиите им. — Знаем, знаем, знаем…“
Алекс смачка листа с надгробното слово, което бе написала вечерта, събра всичките си сили и каза:
— Процедурата е опасна игра. — Тълпата изглеждаше объркана, чу се неуверено мърморене. — Ако някой от вас я играе, трябва незабавно да спре. Майкъл знаеше това най-добре. Ако не беше Процедурата, може би той още щеше да е…
В този миг в далечината се чу вик. Идваше от хълма, на който се намираше къщата на Фиск. Всички се обърнаха натам.
Детектив Блак тичаше към тях.
Алекс го гледаше как се приближава, неспособна да помръдне. Той стигна до тълпата и започна да си проправя път към подиума.
— Какво означава това, детектив? — попита ректор Фиск и се придвижи напред с инвалидната си количка. Слепите му очи бяха насочени налудничаво към тълпата.
— Станало е още едно убийство — каза останалият без дъх Блак. — Трупът е намерен в дома ви само преди минути. Всички трябва незабавно да се върнете там.
Полицаи бяха наобиколили креслото, на което се намираше трупът на Луис Прайн. Той седеше вдървено, ръцете му бяха в скута му, малко под колана на шлифера. Камината бе угаснала и в стаята миришеше на пепел. Чашите и бутилките от предната вечер стърчаха самотно на масата, някои бяха изцапани с червило, други — преобърнати. А в средата на стаята се намираше мъртвецът: приличаше на наблюдател на цялата суетня.
„Значи все пак е решил да дойде — помисли си Алекс. — Само дето закъсня“.
Главата на Прайн бе отпусната назад, сякаш беше заспал в креслото. Върху лицето му имаше книга с меки корици, изцапани с тъмната му кръв. „Баркър нощем“ на Крисчън Кейн.
— Кълна се във всичко свято — говореше някъде из хората в стаята Крисчън. — Кълна се, че нямам нищо общо с това. Натопен съм. Натопен съм, по дяволите! — Беше на ръба на истерията. Останалите го гледаха хладно. Сали Танър се бе отпуснала в ръцете на Франк Марсдън, на лицето й бе изписан тотален шок. „Не — мълвеше тя без глас. — Не, не, не“. Луси Уигинс стоеше до камината, пребледняла от страх. Келър стоеше до Алекс и местеше очи от мъртвеца към стената и обратно. И той като Алекс не можеше да погледне Луис, без да си спомни Айова.