— Рана от куршум — заяви Блак. — Точно зад дясното ухо.
— Нямам оръжие в къщата — каза отбранително Фиск. — Ако намерите оръжие, значи е донесено от убиеца.
— Хората ми претърсват навсякъде — отвърна Блак и Алекс си спомни за книгата, която бе скрила в стаята си. И за оръжието вътре. Блак улови погледа й и тя бързо се извърна. — А сега трябва да върнем тук всички, които са били в къщата тази сутрин. Прайн е убит или малко преди, или веднага след като всички са излезли.
— Но все някой трябва да е видял извършителя — почти проплака ректорът.
— Откъде излязохте от къщата, доктор Фиск? — попита Блак.
— През кухнята — отговори асистентът на ректора.
— Значи е възможно, когато сте излизали, изобщо да не сте се натъкнали на Луис Прайн — заключи Блак. — Той е закъснял и когато е пристигнал, някой, който е бил в къщата, го е убил.
— Невъзможно — изсумтя Фиск.
— След убийството на Майкъл Танър — продължи Блак — трябва да изследваме всяка възможност. — Детективът погледна към Алекс и добави: — Снощи сте били у Олдис.
— Той не е идвал тук — отвърна тя. Каза го прекалено бързо и прозвуча отбранително. — Не дойде и на погребението. Не е в стила му.
— Всяка възможност — повтори Блак.
След това надникна в коридора и каза нещо на ректора Райс, който изглеждаше блед и разтреперан. Ректорът кимна и излезе от къщата.
— Всички ли се върнаха от церемонията? — попита един от помощниците на Блак.
Алекс се огледа. Във всекидневната кипеше оживление, полицаи и криминалисти си вършеха работата в отцепеното пространство на местопрестъплението; на бившите състуденти им трябваше почти час, за да се измъкнат през събралите се на възпоменателната церемония хора и през репортерите, които се натискаха да се доближат до подиума. Алекс виждаше цяла тълпа журналисти през мръсните прозорци. Райс даваше интервю.
„Олдис се оказа прав — помисли тя. — Оказа се абсолютно прав“.
— Това ли са всички? — попита Блак.
— Да — каза Келър, който не се откъсваше от нея. — С изключение на един.
Алекс огледа стаята. Един човек наистина не се бе върнал от церемонията. Когато осъзна кой е, изпита странна смесица от гняв и объркване.
— Мелиса Лий — каза тя на глас.
Блак кимна и се обърна към помощника си.
— Намерете Лий и я доведете тук. Всички, които са прекарали нощта в къщата, са вероятни мишени. И заподозрени.
Курсът
1994
23
На следващата вечер намериха залата празна. Количката с монитора бе избутана в ъгъла, а на дъската пишеше: „Днес няма да има лекция. Проф. Олдис получи пристъп“.
Деветимата си тръгнаха в тъмното. Вървяха заедно, вятърът жулеше бузите им. В колежа беше мирно и тихо, високите прозорци на Кулата хвърляха квадратчета жълта светлина по двора. Никога досега малката групичка не бе мълчала толкова дълго.
Мелиса Лий наруши тишината. Каза само една дума:
— Играта.
— Какво искаш да кажеш? — попита Келър.
— Трябва да я играем. Тук, тази вечер. Всички спряха.
— Не знам дали идеята е добра, Мелиса — каза Луис Прайн.
— Имам приятелка в „Дюмант“ — продължи Лий. — Учи руска литература. Казва, че още играят Процедурата през уикендите. Не е кой знае какво, просто забавление. Чели сме достатъчно от „Спиралата“, за да можем поне да се престорим, че играем. — Очите й се местеха от лице на лице. Наистина го искаше.
— Не разбирам — каза тихо Сали Мичъл. — Всичко това прилича на заговор, на някаква… клика.
— Стига, Сал. Да не би да има някой друг в Джаспър, който може да играе тази игра? Не, само ние сме. Ние сме най-добрите. Мисля, че предишния път Олдис се опитваше да ни каже точно това. Той ни… подтикваше да започнем собствена игра. Да играем Процедурата в нашия колеж. — Лий млъкна. Бяха стигнали пред библиотеката „Фиск“. Самотна улична лампа осветяваше малката им групичка.
Накрая се обади Даниел Хейдън, гласът му прозвуча ясно и настойчиво:
— Не искам да имам нищо общо с това.
Обърна се и си тръгна.