— Не — каза Лий и бутна романа далеч от ръката й. — Недей. Знаеш го, Алекс.
Алекс прехапа устни. По дяволите! Опита се да мисли за сцената, да си спомни редовете. Но не се получаваше. Текстът на Фолоус просто бе излетял от главата й.
— Не мога…
— Нали те приеха в Харвард? — попита Лий. — Мислех, че си по-добра. — В тъмните й очи се четеше жестока присъда. „Взела е нещо. Не е на себе си“. Отнякъде се издигна дим и изпълни стаята. Алекс се закашля, усети как на гърлото й заседна буца, която ставаше все по-голяма. Пак се изкашля. Преви се на две, разтърсена от силен пристъп. Келър притъпи към нея и започна да я тупа по гърба.
— Какво ти е, Алекс? Искаш ли вода?
— Остави я, Келър — каза Лий. — Нищо й няма.
Алекс се изправи, лицето й гореше от срам. Беше се провалила; беше предала доверието на Олдис и останалите и не биваше да е тук. Не заслужаваше да бъде. Обърна се и излезе в коридора, където се лееше музиката на „Нирвана“. Тръгна към фоайето. Там вече не играеха сцената и тя видя Луис Прайн да дрънка на някакъв безсмислен език, а останалите статисти го слушаха в пълно мълчание. Бяха като жива картина.
Алекс се втурна през тях и изскочи навън, зажадняла за чист въздух.
Постоя малко сама на снега, вятърът брулеше лицето й. След това тръгна. Стигаше й за тази вечер. Край. Да вървят по дяволите с техните тъпи игри.
Направи трийсетина крачки и стигна до Кълвър Хол, след това тръгна по обратния път към Франт Стрийт. Скоро щеше да си е в стаята и да забрави за всичко, да остави Процедурата зад гърба си и да се върне към учебниците. Това, което бе направила, беше глупаво и съжаляваше, че изобщо…
— Шона Уитли и Абигейл Мъри.
Алекс спря. На пейката седеше Даниел Хейдън, лицето му бе наполовина осветено от уличната лампа. Вгледа се в него, без да казва нищо.
— Чувал си за тях?
— Двете жертви — каза той. Парата от дъха му замръзваше във въздуха. — Студентките, заради които Олдис е обвинен… момичетата, които е убил в „Дюмант“. Останалите са прекалено заети с играта — продължи момчето. — Но не и аз, Алекс. Аз попрочетох това-онова за Олдис. Проучих го. Онова, което е направил на онези момичета… Просто не мога да го преглътна. Иска ми се да се откажа от вечерния курс и да стоя възможно по-далече от него, но трябва да остана. Да видя как ще свърши всичко.
— Защо ми казваш това, Даниел? Късно е, а утре имам лекции още от сутринта.
Той вдигна очи към нея, ръцете в скута му трепереха.
— Защото знам какво правиш — отвърна той. — Видях те. Ти също правиш проучване. Защо според теб ти оставих бележка в книгата? — Тя понечи да каже нещо, но Хейдън й махна да млъкне. — Опитвах се да те водя — каза той. — Да ти посоча правилната посока. Баща ми беше полицай, така че знам как се разследва убийство.
— Даниел, все още не разбирам защо…
— Казвам ти това, за да го направиш както трябва, Алекс. Проучването ти, или с каквото там се занимаваш в библиотеката „Фиск“ и в къщата на стария ректор. Трябва да се съсредоточиш. А не да търсиш на сляпо. Трябва да започнеш от самото начало. Върни се при жертвите му. Отиди до университета „Дюмант“. Там се е родила легендата за Олдис.
24
Стаята за четене на микрофилми бе много стара и свряна в един ъгъл в дъното на библиотеката. Светлината в помещението с размери на килер беше жълтеникава и слаба. В ъглите имаше паяжини. Алекс беше съвсем сама вътре. Преглеждаше картотеката. „Трябва да започнеш от самото начало“, помисли си. Срамът, който изпита от провала си в Процедурата, беше отминал, а на негово място се бе настанил интересът към информацията на Хейдън. Тя съвпадаше напълно с това, което й бе казал Фиск — че трябва да стигне до корените на проблема, до двете жертви. И от тази точка трябва да започне проследяването на Олдис. Досега бе действала неправилно, бе се опитвала да използва текста, за да разгадае мистерията. Вече осъзнаваше грешката си.
О — Олдис. Ф — Фолоус. Х — Хамлет. Д — Дюмант. Университетът „Дюмант“. 1982 година. Убийствата на Уитли и Мъри. Началото.
Извади филма с буквата У и го постави в машината. У — Шона Уитли, първата жертва.
Алекс бе открила статии за Ричард Олдис, за престъпленията в „Дюмант“ и за огромната научна дейност на преподавателя, но за неговите жертви имаше съвсем малко информация. („Не, Алекс — помисли си тя, когато се улови в грешка. — Не са негови, а жертви на някой друг, на истинския убиец“.) Бе виждала само снимките, които й бе показал Фиск.