Блак я чакаше в кабинета на ректора. Лампите бяха запалени и томовете по полиците бяха ярко осветени. Очите на Алекс инстинктивно се плъзнаха по тях.
— Седнете, доктор Шипли.
Тя седна срещу него.
— Ще ви питам това, което ще попитам и останалите. Къде бяхте тази сутрин преди погребението?
— Излязох.
Детективът вдигна вежда.
— Няма нищо общо с Олдис — каза тя. — Просто исках да се разходя из колежа. Имах нужда да си проясня мислите. За надгробното слово.
— И как ви се стори колежът?
— Променен — отвърна тя. — Еволюцията не спира.
— И това беше всичко? Просто… излязохте.
— Да.
Той сведе поглед към бюрото и запрехвърля демонстративно книжата по него.
— Луис Прайн… Говорили ли сте наскоро с него?
— Чухме се преди няколко месеца. Последният ни смислен разговор е отпреди четири години. Много добре го помня.
— За какво беше той?
— Луис смяташе, че е открил страница от непубликуван роман на Фолоус, и искаше да я видя. Да потвърдя, че е прав.
— И беше ли?
Алекс не отговори веднага. Спомни си празното място в тайника, ръката си, протегната в тъмното, невинната усмивка на Келър, когато го видя по-късно.
— Доктор Шипли?
Тя вдигна поглед към детектива.
— Да. Мисля, че беше прав.
— А за нещо друго говорихте ли с Луис?
— Обсъждахме много неща, детектив. Ние сме стари приятели все пак.
— Говорихте ли за играта, която Луис Прайн е играел?
„Значи и той е бил замесен в Процедурата? По дяволите!“
— Не — каза тя. — Аз гледах да стоя далеч от нея.
— Но преди сте я играли и вие?
Тя го погледна право в очите.
— Да. По време на вечерния курс.
— И бяхте ли добра?
— Добра?
— В игрите обикновено има победители и победени, професоре. Вие побеждавахте ли?
Тя огледа бъркотията на бюрото, редичката шишенца с хапчета на Фиск. След това изправи рамене и каза:
— Не и в началото. В началото бях ужасно зле. Но после — да. Станах много добра.
Блак си записа нещо.
— Да поговорим за тази сутрин. В колко часа излязохте?
— Около осем.
— Някой друг беше ли станал?
Тя си припомни къщата, догарящия огън в празната всекидневна, тъмнината в кухнята.
— Не видях никого. Къщата е огромна, детектив.
Блак кимна.
— Предполагам, че Луис Прайн е пристигнал около девет, точно след като всички са излезли от къщата и са тръгнали за погребението. Закъснял е. Свидетел ни каза, че колата му се била повредила, а по тези места често се случва мобилните телефони да нямат покритие. Сигурно е пристигнал точно когато последните гости са напускали къщата и…
— Всички бяхме на погребението — каза Алекс, но един спомен я накара да замръзне: Франк и Келър бяха закъснели. Укори се за тази мисъл и че позволява на ума си да тръгне в тази посока. Изведнъж се задъха, опитваше се да проумее нещо, което все й се изплъзваше. — Вече сме били излезли, когато е пристигнал.
— Някой може да се е върнал — каза Блак. — Само колкото да извърши убийството и пак да успее да стигне навреме за церемонията. Затова трябва да наблюдаваме всички ви, докато не отхвърлим всички възможности и не докажем невинността на всеки в къщата.
„Някой от курса го е извършил — помисли си тя. — Някой, който е бил там“.
— Но това убийство — успя да каже — нещо не се връзва в общата схема. Ако убиецът е същият, който е убил и Майкъл Танър, значи е променил методите си. Всичко е различно, с изключение на книгата.
— Понякога това не означава нищо — каза Блак.
— Не ви разбирам.
— Убиецът може да не е разполагал с достатъчно време. Вероятно е трябвало да действа бързо и огнестрелното оръжие е било неговият — или нейният — единствен избор. — Млъкна и пое дълбоко дъх. — Знаете ли някой в тази къща да има пистолет, доктор Шипли?
— Не — каза тя. — Разбира се, че не. — Дали можеше да разбере, че го лъже?
Мина една секунда, после още една. Накрая Блак кимна и каза:
— Да поговорим за Ричард Олдис.
— Какво по-точно?
— Снощи пак сте били в дома му.
Тя кимна.
— И? — попита Блак.