— Не ми каза нищо за Майкъл Танър. Твърди, че е невинен.
— Разбира се, че ще твърди така — каза Блак. — Проблемът с Олдис е, че живее много близо до колежа. За него би било лесно да дойде тук, да убие Луис Прайн и да се върне в къщата си преди края на възпоменателната церемония.
— Не го е извършил той.
Блак отново вдигна вежда.
— И защо сте толкова сигурна?
Тя сви рамене. Щеше й се да му каже нещо, което да го убеди, но нямаше какво.
— Били сте там доста дълго — каза той. — Състудентите ви твърдят, че ви е нямало почти три часа. За какво си говорихте с Олдис?
— За миналото.
— Олдис е интелигентен човек. Със сигурност има хипотези за случилото се в колежа.
Тя погледна над рамото му към двора на колежа. Зачуди се дали някога нещата ще се върнат към нормалното, дали изобщо са били нормални след вечерния курс.
— Той смята, че е някой от курса — каза Алекс.
Блак си подръпна ухото. На брадичката му имаше червен възпален белег — не го бе забелязала досега. Спомни си за баща си.
— А вие съгласна ли сте с него, доктор Шипли?
— Мисля, че вече е доказано, че Олдис обикновено се оказва прав.
Възцари се тишина. Челюстите на Блак потрепваха. Той щракна с химикалката си и каза:
— Можете да се върнете в стаята. Пратете ми Келър.
Алекс стана и излезе от кабинета. Стигна до спалнята си и тъй като в коридора нямаше никого, влезе и затвори тихо вратата. Отиде до леглото си и повдигна дюшека, като внимаваше да не вдига шум. Намери романа на Фолоус. Бързо отвори кухата книга, погледна вътре и…
Оръжието си беше там. Никой не го бе пипал.
Въздъхна и се обърна, за да излезе. И забеляза нещо на нощното шкафче. Беше пликът, който Олдис й бе дал по време на вечерята.
„За Александра.“
Вътре имаше обикновена поздравителна картичка. На външната й страна пишеше:
„На старите ми приятели. Не се събираме толкова често, колкото трябва, но когато го направим, за мен е истинско блаженство“.
Алекс поклати глава и отвори картичката. Олдис беше написал нещо вътре.
Моя сладка Александра,
Скоро ще дойдат за мен. Трябва да ми повярваш, че нямам нищо общо със случващото се сега в тази къща. А също така знай, че…
Погледът й се плъзна надолу и дъхът й секна.
Процедурата е започнала. Всичко, което ти казват, всичко, което чуеш, може да е част от играта. Не се доверявай на никого.
Твой учител:
Айова
1994
26
Сутринта, в която трябваше да тръгнат за Айова, тя отиде да види баща си.
Болестта тежеше върху целия дом — мивката капеше, радиото на майка й бръмчеше от стаята в дъното. В къщата бе студено, защото лекарствата го загряваха мъчително отвътре. Алекс придърпа палтото около себе си и влезе във всекидневната. Баща й седеше на любимия си стол, потеше се, а зъбите му тракаха. Носеше фланела с надпис: „Дъщеря ми е отличничка на колежа в Джаспър“.
— Здрасти, татко. Как си?
Очите му бяха зачервени, оредялата му коса бе пригладена назад. Докосна го по челото, погали влажните кичури и го целуна нежно по бузите.
— Все същото, Али — каза той. — Винаги е все същото.
— Мама кара ли те да вършиш домашна работа?
Той се усмихна немощно. Дори и това му бе трудно да направи.
— Тя е добра с мен. Не говори за майка си все едно я няма.
Алекс се обърна и видя майка си. Беше плакала, както често правеше напоследък сутрин. В юмрука си стискаше намачкана салфетка, носът й бе зачервен.
— Здрасти, мамо.
— Момиченцето ми. — Майка й я прегърна и Алекс за един миг си помисли: „Няма да отида. Ще остана тук при тях и няма да довърша курса“.
Но после колебанието й премина. Майка й отстъпи назад, за да я разгледа.
— Колко си кльощава! — каза тя. — Хранят ли ви изобщо в колежа?
— Да, мамо — отвърна Алекс, отиде в кухнята, извади млякото и си наля в любимата си чаша с надпис „Върмонт: свобода и единство“. Всичко това й беше познато, тук се чувстваше в безопасност.
— Той се влошава — каза майка й почти шепнешком след малко, докато седяха в кухнята. Утринното слънце проникваше през пердетата с щампи на лози над мивката. Алекс се обърна и се взря през процепа между тях към побелелите дървета в предния двор. — Когато заминеш за Харвард, Алекс, просто… Просто не знам какво ще правим. Какво ще правя аз.