— Странно, не помня този цитат от „Чужденецът“.
— Проверете в съкратената и опростена версия.
Без да откъсва очи от момчето, Алекс каза:
— Която сигурно сте чели вие преди последния изпит.
След това се извърна и започна да пише на дъската, докато останалите студенти се смееха с глас.
— Какво е литературата? — попита тя, когато всички утихнаха. Този въпрос задаваше винаги в началото на тази лекция.
— Литературата е емоция — каза тъмнокосо момиче от задните редове.
— Литературата е тайният живот на писателя, предаден чрез символи.
Алекс кимна.
— Има велики книги, които са и двете. Емоцията в „Анна Каренина“ е изключително интензивна. Символизмът в романи като „Одисей“, „Под колелото“ и „Алиса в огледалния свят“ все още се разнищва в академичните курсове по литература из целия свят. — Направи нарочна пауза, за да привлече вниманието им. Четиридесетте студенти от заможен англосаксонски произход, призвани за велики дела, моментално бяха заинтригувани от думите й. — Ами ако литературата е нещо повече от това? Ами ако е игра?
— Игра? — попита един астеничен младеж от предните редове. — Какво имате предвид?
— Имам предвид следното — започна тя. — Ами ако се отнесете към книгата, която четете, като към съревнование между вас и автора? Като към състезание.
— Във всяко състезание трябва да има победител — обади се друг студент. — Как се печели срещу книга?
— Разумен довод — отвърна Алекс. — Но един блестящ преподавател веднъж ми каза, че печелиш тогава, когато повярваш, че си победил.
— Ричард Олдис ли ви каза това?
Алекс замръзна. Името му я преследваше. За миг й се зави свят. Това беше първият студент, Нийл. Голям тарикат. От онези, които вечно я следваха по петите и се въртяха около нея заради миналото й.
— Пол Фолоус — продължи Алекс от там, където я бяха прекъснали. — Разбира се, че сте чували за него.
Отначало залата само нервно притихна. Знаеха, че миналото й е свързано с този писател.
Накрая един младеж точно зад Нийл се обади:
— Писателят отшелник. Психопатът.
— Някои казват, че бил и двете. Други казват, че не е нито едното, нито другото.
— Какво имате предвид, доктор Шипли?
Алекс събра всичките си сили. Все още й беше трудно да говори за Фолоус, даже още повече в момента, защото историята бе останала недовършена. Всичко бе приключило толкова внезапно, че тя така и не бе успяла да разбере докрай как кошмарът от вечерния курс на Олдис бе стигнал толкова далеч. Фолоус, прочутият отшелник, беше истинската причина Алекс сега да е в тази лекционна зала.
Отговори на въпроса на студента с жест. Приближи се към шрайбпроектора и го включи. Осветлението бе синхронизирано с машината и в залата автоматично притъмня.
Тя постави първия лист прозрачно фолио.
— Това, което се каня да ви покажа, са го виждали само очите на малцина избрани.
Отстъпи настрани и остави студентите да видят какво има на екрана зад нея.
Беше лист от ръкопис. Редовете бяха нагъсто, а почеркът — груб и ръбат. Трескава небрежна ръка си беше водила бележки в полето. В дъното на страницата имаше някакви непознати символи, които при по-внимателно вглеждане приличаха на легенда от странна карта.
— Какво е това? — попита някой.
— Страница от непубликуван роман на Пол Фолоус — каза Алекс и студентите се разшумяха.
— Откъде я имате? — поинтересува се един. — Фолоус е мъртъв. Вие го намирате и след това…
— … убивате мита за Фолоус — довърши Нийл и когато тя се обърна към него, се усмихна дръзко и палаво: „Ти си на ход, професорке“.
Алекс потръпна. Имаше начини да избегне тази тема. Бяха минали години, преди отново да помисли за Фолоус, и когато терапевтът й предложи да започне този курс, отначало му каза да върви по дяволите. Но с времето осъзна, че ще й се наложи да се изправи лице в лице с това, което бе направила по време на вечерния курс. Да го атакува фронтално. Така се появиха този курс, тази лекция, тези въпроси.
— Преди четири години получих пакет на университетския си адрес — обясни Алекс. — Изпрати ми го директорът на психиатрична клиника за патологично агресивни престъпници в Северен Върмонт. Към ръкописа бе прикрепена кратка бележка. На нея между другото пишеше: „Възможно ли е да е това?“ Директорът също участваше заедно с мен във вечерния курс в колежа в Джаспър. Казва се Луис Прайн. Луис чул за съществуването на непубликуван роман на Фолоус и искаше да прочета страницата и да преценя дали е част от изгубения ръкопис.