— Ами ако не отида в Харвард?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа… — Млъкна. Всъщност не знаеше какво иска да каже.
— Какво има, Алекс? Какво е станало?
— Нищо не е станало, мамо. Нищо.
— Напротив, има нещо. Усещам го.
— Заради… — „Едно момче“, искаше да каже. „Ново момче“. Но това беше само част от истината. Съвсем малка част.
— Заради онзи курс е, нали? Онзи зъл човек. Казах ти да не се замесваш с него.
— Не — отвърна Алекс малко отбранително. — Не е заради това.
— Тогава какво?
Алекс понечи да каже нещо, да предупреди майка си, че тази сутрин ще замине за място, на което никога не е ходила, ще се качи на самолет за трети път в живота си с човек, който все още й е непознат, и двамата ще се опитат да разгадаят една отдавнашна мистерия. Дори на нея й се струваше комично.
— Просто искам да знаеш, че те обичам — каза тя. — Каквото и да се случи, каквото и да ме сполети, просто помни, че обичам вас двамата повече от всичко на света.
Брадичката на майка й затрепери, една сълза се търколи по бузата й.
— Е, сигурна съм, че баща ти ще е доволен, че намери малко време да го видиш.
Баща й. Алекс си наля още шоколадово мляко и се върна при него.
Наведе се и приближи устни до ухото му.
— Всичко ще бъде наред, татко. Обещавам ти.
Той бавно извърна глава да я погледне. Усмихна се. Устните му бяха напукани и по тях избиваше кръв. Ракът сякаш го разкъсваше.
— Всичко е наред, Али — прошепна той. — Всичко ще бъде наред.
И след това тя тръгна. Трябваше да хване самолета.
Той я чакаше пред Кълвър, метнал раница на рамо и с картончета за учене в ръце. Потропваше нервно с крак и си мърмореше нещо. Тя го доближи в гръб и подметна:
— Още ли не си научил пиесите, Келър?
Той се обърна. По очите му позна, че не е спал.
— Но пък съм готов за пътуването.
— Мислиш ли, че другите…
— Не — каза той. — Само ние сме. Единствено ние сме достатъчно смели, за да отидем докрай.
— Или достатъчно луди.
Тръгнаха към източната част на кампуса, към пикала на Келър, с който щяха да стигнат до летището. Бяха си събрали всичките пари на едно място — петстотин и осемдесет долара общо, с които щяха да изкарат до неделя.
— Добре ли си?
Алекс вдигна глава.
— Да. Просто се бях замислила.
— Страх ли те е?
Тя се замисли над въпроса. Прехвърли го в ума си и отговори шепнешком:
— Да. Страх ме е.
Келър я хвана за ръката и двамата тръгнаха към неизвестното.
27
Малко преди два следобед излязоха от летището и откриха, че зимата в Айова е съвсем различна от тази във Върмонт. Студът беше по-остър, а вятърът — пронизващ. Огледаха се и не видяха нищо. Никакви дървета, никакви планини. Сякаш бяха влезли в стая без мебели, в пейзаж без контекст. „Чужденци — помисли си Алекс. — Тук сме чужденци“.
Потрепери от студ и последва Келър към колата под наем. Беше малка мазда, по-добра от трошката на баща й, която караше в Джаспър.
— Карай ти — каза Келър, сякаш прочел мислите й.
— Благодаря.
Алекс седна зад волана и потегли рязко. С крайчеца на окото си видя как Келър панически посяга към дръжката над прозореца.
Намериха евтин мотел на седем-осем километра от Хамлет.
— Ето тук — каза Келър и посочи. — Това ще е нашият щаб, от който ще водим войната. — Алекс отби и спря, гумите изсвириха. Келър се измъкна от колата, коленичи и целуна земята.
Хвърлиха раниците си в стаята и извадиха книгите, които мислеха, че ще им трябват. „Спиралата“ и „Златното мълчание“ на Фолоус, разбира се, но също така и туристически справочник на Айова. Алекс бе взела и „Призрак“ на Ричард Олдис. Обърна я и погледна снимката на автора — човека от затвора. Лицето му бе изпито, а очите студени и празни. Взе „Спиралата“. Между страниците се подаваше листче и тя го извади.
Двете мистерии са едно и също. Желая ти много късмет в това пътешествие, млада Алекс. Това, с което си се захванала, е изключително важно и ти си почти на финала. Остава ти съвсем малко.