Усмихна се и пъхна бележката в джоба на палтото си, преди Келър да я е видял. След като разопаковаха багажа си, Келър се изпъна на леглото. Видя я, че го гледа притеснено, и се засмя:
— Спокойно де. Не хапя.
Тя легна до него.
„Дръж се нормално — помисли си. — Все едно не се случва нищо необичайно“.
Известно време мълчаха. Накрая тя проговори:
— Е, стигнахме до Айова.
— Да — потвърди той. — А сега какво?
Алекс се взря в тавана. Винаги бе искала да се махне от Джаспър, да приеме нова самоличност някъде другаде. Да започне нов живот. Съобщението, че е приета в Харвард, й прозвуча като обещание: че скоро ще замине надалеч, нищо няма да я обременява и сама ще се грижи за себе си. Но в този миг не можеше да се отърве от усещането, че нещата хич не са наред. Че двамата са се запътили към един от капаните на Олдис.
— Алекс?
Тя се обърна. Последните слънчеви лъчи пробиваха през пердетата и осветяваха лицето му. Прииска й се да го прегърне. Да го сграбчи и да остави неговата сила да я издърпа от бездната на страха. Но за това щеше да има време по-късно. Сега беше уморена от полета, а имаха и работа.
— Имаме два дни — каза тя. — Два дни до обратния ни полет и края на курса. Два дни, за да намерим Фолоус.
Алекс
Днешно време
28
Ректор Антъни Райс беше от онзи тип хора, които не понасяха порока на човешката глупост. Беше червендалест и непрекъснато задъхан, с около двайсет и пет излишни килограма. Приличаше повече на счетоводител от малка провинциална фирма, отколкото на преподавател по мъртви езици.
В петък следобед, когато бившите участници в курса „Разгадаване на литературна мистерия“ бяха изолирани в стаята на горния етаж в къщата на Фиск, той крачеше из кабинета си на втория етаж в Кулата. Беше си изпил лекарствата за сърце и за кръвно, както и антидепресантите. На бюрото му бе забравен недояден банан, който бавно ставаше кафяв. Настолната лампа осветяваше романа на Пол Фолоус „Златното мълчание“. Книгата бе разкъсана и Райс бе пръснал страниците и бе налепил по тях стотици самозалепващи се розови листчета с неразбираеми записки. На пода имаше възглавница и легло. Беше спал тук предната нощ.
Райс ги усещаше. Надигащите се неприятности. Заля го внезапен гняв.
Проблемът беше, че повика Шипли от Харвард. Идеята бе на детектив Брадли Блак. Може и да е била култова героиня в колежа преди петнайсет години, но не всички култови герои заслужават почести, нали така. Някои — и той имаше предвид най-вече дъртия Ричард Олдис — оставаха в паметта на другите само с грешките си. А Шипли бе направила толкова много грешки по време на вечерния курс. Да, бе свалила обвиненията от Олдис, но за Райс това не означаваше нищо. Това не беше чак такава победа, каквато я изкарваха обожателите й. Веднъж се бе срещал с Олдис и той го притесни. В него имаше нещо почти нечовешко. Може би беше заради замръзналата усмивка или от начина, по който черните му очи се взираха в теб, съдеха те, принизяваха те. Райс потръпна.
Замисли се за професора. Нищо чудно, че некомпетентната Шипли не бе успяла да изтръгне нищо от него. Ами ако някой друг поговореше с него, някой, който няма какво друго да спечели, освен истината? Олдис би оценил искреността му; Олдис би видял в него равен, може би дори по-голям интелект. Повече никакви млади преподавателки въртиопашки, които искат само да утвърдят името си в Харвард, да, никакви игрички повече. Ще отиде при Олдис и ще го попита за убийствата на Майкъл Танър и Луис Прайн. Ще си поговорят като образовани мъже, които се интересуват само от истината.
Да, точно това ще направи. Повече никакво ровене в някакъв забравен роман, никакви глупости. Ще отиде при Олдис още този следобед и ще прекрати всичко веднъж завинаги.
29
Алекс се върна в стаята си. Усещаше как останалите я прогарят с поглед. „Това трябва да приключи. Просто не може да продължава така. Не могат да ни държат затворени в тази стара къща като животни в клетка“.
— Франк ни разказваше за Даниел Хейдън и за вашия учител Олдис, докато те нямаше, Алекс — каза Луси Уигинс. Беше се облегнала на стената до камината и на лицето й имаше хладна усмивка. Франк Марсдън стоеше срещу нея и попипваше драскотина на бузата си.
— Луси — каза той тихо. — Моля те.